Николай Пенчев - Жълтата кутия

– Като приближихме, видяхме че всъщност са двама души, не един – Кормес бе поел щафетата. – Момчетата лежаха до стената, обърнати на една страна. Отначало помислих, че са просячета. Извиках им да се разкарат от там, даже раздрънкахме мечовете, но те не помръднаха.

– Тогава разбрах, че нещо не е наред – каза Виталии. – Приклекнах до децата и ги огледах. Бяха мъртви. Лицата им бяха бледи, телата им се бяха вцепенили.

– Свалих си плаща, положихме ги върху него и така ги занесохме в гарнизона – това отново бе Кормес. – Докладвахме на дежурния, оставихме телата до вратата, ако някой ги разпознае. Никой не ги потърси три дни, както е по устав, след което викнахме свещеник, който ги прибра и обеща да ги погребе. Това е.

– Все пак направихме оглед на труповете – добави Виталии. – По тях нямаше нищо съмнително. Никакви признаци на насилствена смърт.

Климент внимателно изгледа събеседниците си. Нещо не му се харесваше в разказа на тази двуглава Ехидна.

– Добре сте се справили! – похвали ги писарят. – Предполагам, че познавате добре района си?

– Като петте си пръста! – уверено отговори Кормес. – Обикаляме по един и същ маршрут вече четири години. Знаем всяка керемида и бездомно куче.

– Защо тогава ме лъжете? Да лъжете мен, значи да лъжете княза! Това е държавна измама! Която се наказва със смърт!

– Не лъжем! – този път дуото отговори в един глас. – Това е самата истина!

– Кълна се в Христос! – каза Кормес.

– Кълна се в Тангра! – каза Виталии.

Климент се наведе рязко напред и силно удари кинжала си в масата. Игричките на войниците му бяха омръзнали.

– Лъжете! – повтори отново той и този път тонът му режеше като бръснач. – Казахте, че познавате района си и винаги минавате по един и същи път. Как тогава ще ми обясните, че не сте видели труповете при предишните си обиколки? Нали когато сте ги открили вече са се били вкочанили? Как е станало това? Сам съм правил маршрутите и разписанията на стражите и във Вътрешния и във Външния град. Много добре знам, че една обиколка се прави максимум за петдесет минути. Ако телата са били изстинали, значи момчетата са били умрели преди няколко часа. И вие е трябвало да ги забележите много преди това!

– Може някой да ги е завлякъл до там по-късно – плахо се опита да противоречи Виталии.

– Може и аз даже знам кой е бил това. Вие! – писарят се чудеше как точно да постъпи. – Няма да ви създавам неприятности. Не искам да знам даже от къде сте намерили пари за златна гривна и нов плащ. Но искам да знам истината! Веднага! И ако отново ме излъжете – ще ви арестувам и ще ви предам на палача в подземието на двореца! Там няма да се церемонят с вас!

Двамата войници се спогледаха отново и накрая кимнаха едновременно.

Докато Нестор се суетеше около него, писарят огледа мястото, където кръчмарят бе намерил двете момчета. Под стълбите бе топло, скрито и уютно. Климент разбираше защо Бан и Хрис бяха дошли тук. Но как бяха умрели? И защо?

– Какво е това? – писарят посочи няколко кокала, които се валяха в ъгъла.

Нестор ужасено вдигна рамене.

– Това са остатъци, които котката носи. Казах ви всичко, което знам. Не искам неприятности. Ако трябва ще платя. Не съм направил нищо лошо! Сутринта станах, отидох да премета помещението и ги намерих. Викнах двамата войници, с тях се разбирам добре. Давам им по някоя монета, за да си затварят очите за някои неща. Нищо сериозно, само дреболии, които пречат на работата – замаха с ръце кръчмарят, оправдавайки се.

Климент кимна. Това обясняваше как Кормес и Виталии се бяха замогнали. Нестор едва ли бе единственият, който им плащаше.

– Лежаха там милите, все едно спяха. Аз така си и помислих отначало и им извиках да стават, но те не помръднаха. Кой ги знае кога са се промъкнали – в очите на Нестор се появиха сълзи – Между тях имаше полуизяден геврек, сигурно са го гризали преди да заспят.

– Нахапан геврек?

Кръчмарят кимна.

– Защо не ми каза за това веднага? И си спести сълзите, ако обичаш, няма да ме разчувстваш с тях! По-добре ми кажи как изглеждаха момчетата, когато ги откри?

– Ужасно! Направо ужасно! Горките деца – започна да кърши ръце отново стопанинът, но Климент му хвърли свиреп поглед и Нестор веднага заговори по същество. – Както казах, мислех, че спят, но всъщност очите им бяха широко отворени. Гледаха ме, все едно... – кръчмарят бързо се прекръсти – Кожата им бе бледа, но с червени петна. По устните имаха трохи от геврека...

– Трудно са преглъщали – измърмори Климент и махна с ръка на кръчмаря да продължи.