Николай Пенчев - Жълтата кутия

Презвитер Дориян внимателно сгъна едно от избелелите одеала и го прибра в дървената ракла. Свещеникът остана, коленичил на пода, загледан в разпятието на стената. Колко бе страдал Христос, за да изкупи греховете на хората. Колко се бе мъчил, а накрая дори най-верните му се бяха отрекли от него и го бяха предали. Дориян знаеше какво е да бъдеш предаден. Да бъдеш ударен от тези, от които очакваш помощ и подкрепа.

– Прости ми, Господи! – презвитерът сведе глава като за молитва. – Прости ми, защото съгреших. Аз съм слаб и грешен и не мога да прощавам предателствата на другите като теб! – една сълза се търколи по бузата на Дориян. – Прости ми, защото не мога да отворя сърцето си еднакво за всички, не мога да обичам враговете си и да оставя да унищожат това, в което вярвам.

Дориян се прекръсти, избърса лицето си с юмрук и бавно се изправи. Докато ставаше, погледна през прозореца. Понесъл няколко пакета от насмолена хартия, в двора тъкмо влизаше писарят на княза.

Презвитерът изсумтя и се прекръсти отново. Харесваше Климент, но точно сега не искаше да се среща с него. Бе прекалено разстроен.

Дворът беше празен. Само няколко котки лениво гонеха кокошките, които бягаха с кудкудякане. Писарят спря до вратата и се огледа. Не бе свикнал да намира сиропиталището толкова пусто. Под навесите на спретнати купчинки бяха подредени нацепени дърва. Лехите бяха прекопани, тревата грижливо подрязана. Разцъфналите покрай оградата лалета изпълваха въздуха с ухание.

Писарят не бързаше да намери презвитера. Сигурно Дориян бе зает да преподава на питомците си или се молеше. След вихъра от мисли и изводи, които го връхлетяха преди малко, мястото му действаше успокояващо.

Климент бавно се разходи между закачените мишени, огледа струпаните в единия край дървени мечове, усмихна се като видя колко малки са някои от щитовете и лъковете, с които тренираше децата си Дориян. Мина през оборите, замислено потупа по носа преживяща крава, не посмя да приближи завързната с въже коза. Почувства как спокойствието на мястото го изпълва и постепенно бушуващите му мисли се успокоиха Нещо привлече вниманието му. Зад една от купчините с нарязани дърва, бе мушната виолетова перелина с качулка.

На кой ли беше? И защо се намираше между дърветата? Някъде вече беше виждал дрехата. Носеше я Лема, която го закачаше при предишните му посещения. Писарят завъртя качулката в ръцете си. Какво значеше това? Защо момичето бе захвърлило перелината си?

Презвитерът може би щеше да му отговори на този въпрос. Както и да му каже какво се бе случило с двете изчезнали момчета. Как се казваха? Климент напрегна паметта си – Бан и Хрис. Писарят се завъртя на пети и с широки крачки тръгна към къщата в дъното на двора. Трябваше сериозно да си поговори със свещеника.

За негово разочарование не можа да намери Дориян. Брат Марк го осведоми, че презвитерът се моли и не може да бъде обезпокояван. Монахът не знаеше нищо за изчезналите момчета и Лема.

– Сигурно са избягали. Случва се често. Момичето е тук някъде. Видях я вчера вечерта.

Писарят не остана доволен от отговорите и поиска да види стаите, където бяха живели Бан и Хрис. Може би там щеше да намери нещо, което да му подскаже къде да ги търси. Монахът се усмихна, опитвайки се да прикрие досадата си и махна с ръка да го последва.

Минаха през просторна столова с дълга, очукана маса. По рафтовете около нея бяха подредени паници и купи, на стените висяха тигани, тенджери и връзки с подправки.

– Задоволяваме се с каквото успеем да намерим – обясни монахът и поведе госта си към горния етаж. – Това – Марк посочи лявата врата в началото на дълъг коридор, от където се понесоха викове и глъчка, е спалнята на момчетата. Точно срещу тях е тази на момичетата. В дъното са килерите, две стаи за обучение, под тях са кухните и складовете. В мазето има още една стая за учене. Там не се допуска всеки, а само тези, които показват определени заложби в някоя област. Дориян лично ги обучава. Много малко деца успяват да стигнат до този клас. Смята се за един вид привилегия. Бан и Хрис бяха в групата му. Жалко, че избягаха. Наистина е полезно за децата, макар че някои от тях да решават, че са нещо повече от останалите и това понякога създава проблеми. От друга страна така си личи кой от какво тесто е замесен. Както казва Дориян – "Няма по-добър начин да разбереш какъв е човек, като го отлъчиш от останалите." – без да спира да бърбори, монахът отвори вратата на момчешката спалня и се опита да надвика шума. – Тишина! Всички по леглата! Имаме гости!