Николай Пенчев - Жълтата кутия

– Хубава реч! – присмехулно каза комитът, но все пак прибра кинжала си в ножницата. – Хубава реч, но ме устройва напълно. Нека бъдем съюзници, които не се харесват. Нека бъдем двама мъже, които забравят различията си, за да служат на своя господар! Нека бъдем неговите поразяващи ръка и ум. Нека... Направо не мога да повярвам какви ги говоря! – изсмя се Еспор, макар очите му да останаха сериозни. – Започнал съм да приказвам като теб! Още малко и ще се превърна в книжен плъх, който вместо в битките, се хвърля смело само към мастилницата. – боилът се изсмя отново. – да бъде както искаш! Ето ти ръката ми! А вие двамата можете да донесете чаши и вино да полеем споразумението – провикна се комитът.

– Беше ли нужно това, господарю? Да се съюзяваме с този... – Корсис не довърши, а само мрачно изгледа стола, на който до скоро бе седял Еспор.

Писарят поклати глава и закопча бойния си колан. Младежът не разбираше, че ако не бе приел предложението на боила, той щеше да се превърне в ненужна заплаха. Кой знае какво щеше да измисли комитът, за да им подлее вода. Вече бе започнал да прави намеци за миналото на Невестулката. И това сигурно щеше да е най-малкият им проблем.

– Ще се подготвим за връщането на княза и ще продължим работата си. Невестулката ще остане да наглежда момичето, а ти ще се върнеш на мястото, където е била нападната. Огледай чии са къщите наоколо. Това може да ни подскаже нещо.

– Не може ли Невестулката да отиде, а аз да остана при момичето? – с надежда в гласа попита младежът.

– Корсис! Само ти знаеш къде точно е станало нападението. Невестулката може да се обърка и да пропуснем нещо важно. Искам да поговоря с Аврора, след което ще те потърся и заедно ще огледаме мястото – писарят сложи ръка на рамото на помощника си. – Не се сърди, но така трябва да направим.

– Добре де, добре! – отговори Корсис, закопча бойния си колан и спря пред вратата. – Само не се бави много. Няма да има какво толкова да правя там.

Климент се загледа в гърба на отдалечаващия се помощник. Какво ставаше в младежа? Дали само обещанието, което бе дал на Еспор да работят заедно, го бе ядосало или имаше и нещо друго? Писарят си припомни колко пламенно Корсис бе описвал действията на момичето, как бе искал да остане при него, вместо да търси нови заподозрени, усмихна се, завъртя глава и тръгна към стаята.

Аврора седеше пред масата, с интерес оглеждаше недовършените документи и нежно галеше с ръка един от изписаните свитъци. Бе сплела косата си на плитка, която се виеше по гърба ѝ като змия, ясните ѝ сини очи искряха, устните ѝ бяха извити в усмивка.

Момичето не се стресна от появата на писаря, само гъстите му вежди се повдигнаха в знак на учудване. Аврора заговори на непонятния си език, жестикулирайки с ръце, като сочеше през прозореца и дори повдигна края на туниката и долната си риза. От страни, нежната и златиста кожа бе загрозена от дълго мораво – синьо петно, мястото където я бе ударил последният от убийците.

Писарят кимна с глава, сложи ръката си на рамото на Аврора и я натисна обратно на стола. След това се настани срещу нея, вдигна двете си ръце като знак, че иска да запази тишина и когато момичето го разбра, заби пръст в гърдите си и каза:

– Климент! Климент!

Момичето закима с глава, след което посочи първо писаря, след това себе си и каза:

– Климент. Ава!

"Нима е толкова просто?" – помисли си писарят и изгледа с нов интерес непознатата. Как можеше да бъде толкова глупав? Трябваше още от самото начало да се заеме по-сериозно с Аврора. Бяха се срещнали само веднъж, което съвсем не беше достатъчно. Може би все пак щеше да разбере нещо?

Обърна се към вратата и извика на Невестулката да донесе жълтата кутия. При вида ѝ Аврора скочи и започна бързо да говори, сочейки ту кутията, ту отново навън през прозореца. Писарят не успя да разбере нищо от несвързаната ѝ реч, а единствената дума, която му се стори, че разпознава, бе "Gubilar". Славяните наричаха така Дявола, но какво общо имаше той с цялата история, не ставаше ясно.

Накрая, отчаяна, че не я разбират, Аврора седна на стола и преди Климент да успее да я спре, натопи перото в мастилницата и надраска на един от празните пергаменти руната

– Анищар?! Какво общо има Юпитер с цялата история, момиче?

– Анищар! Анищар! – закима бързо Аврора и го заля с нов поток от неразбираеми звуци.

– Чакай! Чакай! – писарят седна срещу момичето, хвана ръцете му в своите и почака докато се успокои. След което посочи жълтата кутия и попита? – Анищар? Gubilar?