Николай Пенчев - Жълтата кутия

– Не може да не си бил любопитен кой е поръчителят.

– Вярно е. Бях. Но посредникът не знаеше или не искаше да ми каже. Единственото, което успях да изтръгна от него, е, че този, който иска да убие Аврора, е нисък и слаб. Ходел загърнат с наметало и ниско нахлупена качулка, така че да не се вижда лицето му. Имал много красиви ботуши – от еленова кожа с червени маниста.

– И къде мога да намеря сега този посредник – Климент се надигна от мястото си.

– Не можеш! – засмя се Аспар. – Сделката бе толкова изгодна, че той сам поиска да се включи в нападението. След което помощникът ти го е убил.

Облечен в скъпа кожена куртка, кръстосал небрежно краката си, обути с чисти кафяви ботуши с посребрени кантове, Еспор мълчаливо се взираше в писаря. На кръста на комита висеше украсена със зелени камъни закривена ножница, боилът замислено въртеше лъскавия кинжал в ръцете си.

След станалото в пещерата отношението на боила към писаря се промени. Впечатлен от разкритията той стана любезен и внимателен и вече не го възприемаше като безобиден книжен плъх, а като конкурент за вниманието и обичта на княза.

Писарят тихо въздъхна. Въртейки скъпия си нож, вперил в него студените си, пресметливи очи, боилът най-вероятно обмисляше как да отстрани от пътя си новопоявилия се съперник. Комитът не се спираше пред нищо и Климент внезапно осъзна, че може да се окаже не само въвлечен в интригите на Еспор, но и да трябва да внимава за живота си. И което бе по-лошото, боилът щеше да следи из късо действията му и да пречи на разследването.

– Борис се връща след три дни – обяви Еспор и изгледа лениво писаря, като човек, който знае повече от него. – Вчера са минали проходите, но напредват бавно, защото князът ловува. Изпратил е Руф да подготви идването му.

Писарят сви рамене.

– И би целия този път, само за да ми кажеш това?

Еспор пъргаво скочи на крака и се протегна.

– Няма да си кривя душата. Яд ме е че ти, а не аз разри заговора на Гостун, Йоан и Винех! – на един дъх изсъска комитът и заби кинжала си в масата. Ножът зловещо изсвистя и потрепери от удара. Еспор изгледа Корсис и Невестулката и мръдна глава като знак, че не иска да говори в тяхно присъствие, но Климент се направи, че не го разбира. Нямаше какво да крие от помощниците си. Ако Еспор имаше някакви притеснения, това си бе негов проблем.

– Ако те бях изпреварил, щях да се издигна неимоверно – продължи недоволно боилът. – А сега ми е отредена само ролята на куриер. Което не ми харесва.

Писарят сви рамена.

– Работа ми е да служа на княза, не да мисля за награди – сухо каза той.

– Стига, Клименте! – Еспор махна с ръка, все едно гони досадно насекомо. – Нима искаш да ми кажеш, че прекрасната ти вълнена наметка, закачена до вратата, тази къща, че дори и възможността да имаш двама помощници, единият от които ми се струва, че не може да бъде причислен към честните граждани, че всички тези неща не са твои, заради благоволението на княза? Хайде да си говорим честно – боилът седна отново на мястото си и се взря в писаря. – Всички искаме да живеем добре, да имаме красиви неща и да разполагаме с влияние. Само че аз честно си признавам, докато ти се правиш на света вода ненапита. Колкото и да го увърташ истината е проста! И тя е, че дължиш положението си на княза. Не! Не! Не ме разбирай погрешно! – той продължи да маха с ръце – Ти напълно си заслужил всичко и според мен то дори е малко. Обичам дейните и мислещи хора като теб! Аз самият съм такъв! Ти си по-умен, но аз съм по-смел, по-решителен и по-дързък. Не се колебая да поискам това, което ми се полага и да избутам от пътя си тези, които ми пречат, дори ако за това се наложи да прережа нечие гърло. Родът ми е добър, и максимално се възползвах от това. Я ме виж сега, колко далеч съм стигнал! – Еспор замълча за миг и се изпъчи. – И нямам намерение да го изгубя!

Климент кимна.

– Какво точно искаш? – попита той.

– Да си помагаме! – Еспор разпери широко ръце сякаш иска да прегърне писаря, който се дръпна назад, а лицето му се разтопи в усмивка. – да си помагаме и да си сътрудничим. Ти ще бъдеш умът, аз ще бъда силата. Заедно можем да постигнем всичко! Да обърнем планини, да преминем реки, да отидем навсякъде, където пожелаем. Нищо няма да ни се опре, никой няма да може да ни спре! Винаги в помощ на Борис, разбира се – побърза да уточни комитът и протегна ръка. – Какво ще кажеш? Приемаш ли?

– Ще ти кажа честно, Еспор – сега бе ред на писаря да се изправи. – Не те харесвам! Не харесвам нрава ти, не харесвам начина ти на действие, не харесвам стремежа ти да се издигнеш на всяка цена. Не харесвам дори натруфените ти дрехи и глупавия нож, с който не си спрял да си играеш, от както дойде. Но ще ти кажа и друго – ако искаш да си сътрудничим, за да се борим с враговете на Борис и държавата, имаш моята подкрепа. Стига да знам, че няма да заговорничиш зад гърба ми и да ми пречиш. Това ми е достатъчно. Аз не гоня успехи, не искам награди и ако мислиш, че ще имаш полза от помощта ми, нямам нищо против – възползвай се, както ти е угодно. Не мога да отрека – твоята смелост и преданост, безпощадността, с която преследваш враговете на Борис, е път, който аз не мога да следвам.