Момичето беше спряло и се взираше в парче пергамент, което стискаше в ръка, след което решително продължи напред. Аврора подмина източната порта, вървейки покрай стената, докато не стигна до стар, изоставен кладенец, закован с дъски. Мястото бе самотно и усойно. Купчини с плевели бяха избоили покрай стената, високи храсти и няколко дървета правеха мястото идеално за засада.
Момичето спря, огледа се отново и след като не видя никой бавно накъса пергамента, който държеше в ръката си на парчета.
"Нищо" – помисли си Корсис. – "След това ще ги събера и ще ги дам на господаря. Той със сигурност ще успее да разчете какво е написано на тях."
За негово разочарование, Аврора повдигна една от летвите, с които бе запушен кладенецът и започна да хвърля в него накъсаната карта.
Стиснал ядно устни, Корсис се притисна още по-плътно до ствола на дървото, зад което се криеше. Явно нямаше да има какво да занесе на господаря си.
Нападението го свари неподготвен.
Преди Аврора да успее да изхвърли последното парче пергамент, от близкия храсталак изскочиха трима души. С високо вдигнати над главите дървени палки, те се насочиха към стоящото до кладенеца момиче.
Корсис извика задавено, изскочи от прикритието си и вадейки меча си се хвърли напред. Знаеше, че няма как да стигне до нея преди нападателите ѝ. Не носеше и лък или арбалет, защото не мислеше, че задачата му ще го изисква.
– Аврора! Внимавай! – извика Корсис, забравил че момичето не разбира и дума български. Как можеше да му помогне?
Оказа се, че няма нужда от помощ.
Момичето бръкна в гънките на дрехата си, извади от там къс нож, който проблесна за миг в ръката ѝ, преди да полети и да се забие в гърдите на единия от нападателите. Мъжът с вик падна на земята, загърчи се и бързо замря. Без да изчака да види резултата от атаката си, Аврора се хвърли с дрезгав вик към нападателите си.
"Наистина е дива! И много смела! И красива" – стрелна се през ума на тичащия Корсис, който неочаквано усети как в сърцето му освен страх, се появява и някакво друго чувство.
Атаката на момичето стресна убийците и те спряха стъписани за миг. Това бе достатъчно на Аврора, която скочи с двата крака напред и удари единия от мъжете в гърдите.
В този момент иззад близките дървета се показа ниска закачулена фигура, която изпищя:
– Убийте я! Убийте я веднага!
Окуражен от виковете, последният нападател замахна с палката си към главата на момичето. Аврора успя да отклони глава, но палката я удари от страни и момичето се свлече на земята.
Убиецът вдигна оръжието си за втори удар, но в този момент Корсис най-после го достигна и заби меча си в гърлото му. Мъжът се свлече на земята, а помощникът на писаря се хвърли към поваления нападател. Удареният в гърдите мъж се изправяше с пухтене, закачуленият беше изчезнал.
Мъжът се огледа замаяно, видя труповете на двамата си другари, хвърли палката си към Корсис и побягна.
Помощникът на писаря не знаеше какво да прави. От една страна му се искаше да преследва убийците, от друга не можеше да изостави раненото момиче.
– Стой! Предайте се в името на княза! – изкрещя Корсис след бягащите, прекрасно съзнаващ, че те няма да спрат. След миг нападателите вече ги нямаше.
Помощникът на писаря се надвеси над момичето и сложи пръст върху вената на врата ѝ. Пулсът на Аврора бе силен и постоянен. Една къдрица бе паднала на челото ѝ придавайки му буен и непокорен вид. Устата на Аврора бе отворена и на младежа внезапно му се прииска да се наведе и да я целуне.
Вместо това приклекна и я подхвана през кръста. Трябваше да я отнесе на безопасно място. Докато я вдигаше, видя под нея последното парче от накъсания пергамент. На него, очертани в кръг, ясно се виждаха руните
– Анищар! Знакът на Юпитер! – Климент гледаше ту положеното на леглото му момиче, ту парчето, което държеше в ръката си – Какво може да значи това?
Корсис вдигна рамене. Той също познаваше символа, с който се бе сблъсквал в катакомбите на Плиска, докато преследваха ловеца на глави Шун, но нямаше представа защо и как е попаднал в ръцете на Аврора.
Помощникът на писаря бе донесъл припадналото момиче направо в къщата. Натоварени на каруци бяха пристигнали и труповете на двамата убити нападатели. Климент, Корсис и Симеон огледаха телата, но не откриха нищо, което да им помогне. Мъжете бяха облечени в обикновени кожени панталони, на краката си имаха ботуши, ленените им ризи бяха пристегнати с широки колани. Оръжията им също не издаваха нищо – обикновени дървени палки, които можеха да се намерят навсякъде. Това, което привлече вниманието на писаря, бе татуировка върху ръката на единия от убитите. Между палеца и показалеца си мъжът имаше нарисуван малък паяк.
Читать дальше