Николай Пенчев - Жълтата кутия

С внезапен вик, Винех се хвърли напред, опитвайки се да посече писаря с меча си. Климент отскочи встрани, завъртя се и се приготви да отбие следващата атака. Оказа се, че такава няма да има.

Залитайки в тъмното, чигатът се препъна и повлечен от устрема си, падна по очи на земята. Останалите наскачаха около него готови да го обезоръжат, но Винех повече не се надигна.

Накрая писарят приклекна и внимателно обърна лежащия на земята мъж. От гърдите му стърчеше острието на стар, ръждясал меч.

Батой все пак си бе отмъстил.

През следващите дни писарят беше много зает.

След станалото в пещерата, Климент изпрати Еспор, комита, заедно с хората си да арестуват разпръснатите около хълма войници от крепостта. Писарят не случайно ги бе поставил да дебнат за възможното бягство на Батой. Войниците, подбрани в по-голямата част лично от Винех, най-вероятно бяха от бандата му. Разпръснати и разделени, те нямаше да могат да се организират и дадат отпор, а щяха да бъдат залавяни един по един.

Варнехът Самуил се върна в Плиска, да арестува всички войници, служили под командването на Винех. Те щяха да бъдат разследвани, за да се установи участвали ли са в бандата на чигата или не.

След това останалите бавно поеха по пътя назад.

Връщането им към Плиска представляваше странна гледа. Пред основния отряд вървеше глашатай, който викаше с пълно гърло, че разбойникът Батой е убит по волята на княза, пътищата вече са спокойни и жителите на столицата и около нея няма от какво да се боят. Зад него, натоварени на волска каруца, бяха трупът на Винех, както и останките, намерени в пещерата.

Следваха Климент, Симеон и Корсис, а зад тях, вързани върху конете, се клатеха войниците от крепостта. Бяха ги заловили лесно един по един, разпръснати около хълма и макар в началото някои от тях да се съпротивляваха, бързо бяха усмирени.

От където и да минеше процесията будеше интерес, а влизането им в Плиска бе приветсвано от насъбралата се тълпа. Улиците бързо се изпълниха с хора, които викаха, дюдюкаха, освиркваха и замеряха с боклуци вързаните войници. От някъде изскочи едноок просяк с патерица, хвана един от заловените за крака и докато се опитваше да го смъкне от коня, не спираше да крещи как Батой го е ограбил, ослепил и избил цялото му семейство. Тълпата започваше да се държи все по-настървено. Мнозина започнаха да призовават за саморазправа със заловените. Хвърлен камък удари един от войниците в лицето и разби носа и устата му.

Осъзнал, че може и да не удържи разбеснялата се тълпа, Климент поведе отряда в галоп и успя да се добере до стените на Вътрешния град. Едва когато вратите на крепостта се хлопнаха и зад последния конник, а заловените бяха предадени на стражите на двореца, писарят си отдъхна.

Следващите дни бяха изпълнени с разпити и обиски. Куриери, сновящи между Сердика и Плиска. Борис бе уведомен за ставащото в столицата както от Климент, така и от Еспор. Комитът вече не се държеше надменно и подигравателно и търсеше компанията на писаря, осъзнал колко важна работа е свършил той.

Отговорите на Борис бяха изпълнени с ярост и гняв. Князът не можеше да повярва, че един от най-верните му хора, за какъвто минаваше приживе Гостун му е изневерил и е бил само на крачка да заграби властта. Подкрепян от войниците и разбойниците на Винех, а признат от византийците, Гостун лесно щеше да овладее Плиска. Какво щеше да стане след това, трудно можеше да се предвиди.

Борис искаше участвалите в заговора да бъдат наказани по най-строгия начин, като едновременно с това се проведе и разследване кои от градските първенци са знаели за заговора и са участвали в него. На епископ Йоан бе наредено да не напуска дома си, а помощникът му Филотей бе арестуван. Борис изгони личния си изповедник Аркадий, признавайки, че писарят е бил прав да го подозира, че е византийски шпионин. Климент получи похвала за добре свършената работа и заповед незабавно да установи кое е момичето с жълтата кутия, превърнало се в неволен спасител на владетеля. Самият Борис съобщаваше, че тръгва при първа възможност към Плиска, за да поеме властта в собствените си ръце.

Осъзнал каква важна роля бяха изиграли разбойниците в готвения метеж, князът издаде няколко декрета, с които към всеки град се сформираха специални отряди, чиято задача бе да залавят и унищожават всички престъпници и техните помагачи. "Законът за изтребление на разбойниците" [21] Всъщност закон с такова име е приет на 12 декември 1922 година бе посрещнат с одобрение и от жителите на страната, които бяха основни жертви на злосторниците.