Николай Пенчев - Жълтата кутия

– Не знам какво точно си намислил, но ти се доверявам – тихо прошепна Симеон, който вървеше зад писаря. – Но се съмнявам да намерим някой. Ако бяха тук, разбойниците щяха да са поставили постове още долу, на поляната.

Климент повдигна рамена, извади мача си и поведе останалите. Войниците се разпръснаха около хълма, другите се прикриха на поляната.

Пътят бе дълъг и труден. Дърветата скоро оредяха и накрая съвсем изчезнаха, за да отстъпят мястото си на ръбати камъни и напукани скали. Ботушите им се покриха с прах, токовете им чаткаха и се хлъзгаха по криволящата пътека. Дали разбойниците наистина нямаше да ги усетят? Или Симеон бе прав и тук нямаше никого?

Климент отпъди съмненията като досадни мухи. Ако беше сбъркал, скоро щяха да го разберат.

Пътят се разклони. Тясна пътечка завиваше в страни, към входа на малка пещера, пред която личаха остатъци от стара градина. Климент я подмина, сложи пръст на устните си и даде знак на останалите да го последват нагоре. Щяха да стигнат до леговището на Батой всеки момент.

Най-накрая входът на пещерата се очерта пред очите им. Мястото изглеждаше пусто и изоставено, на малката площадка отпред нямаше никой. Нима се беше излъгал? Или това бе капан? Възможно бе разбойниците да са ги усетили в последния момент и сега да се крият.

Придвижвайки се един след друг, нападателите доближиха тъмния вход. По даден от писаря сигнал, малкият отряд се втурна в атака, надавайки гръмогласни викове и влетя в пещерата.

Посрещна ги тъмнина, миризма на гнило и няколко подплашени прилепа, които излетяха в небето, надавайки гневни звуци.

Пещерата бе празна.

Около входа се търкаляха парчета от глинени съдове, личеше си къде разбойниците са палили огън, из под прахта на пода се подаваха парчета животински кости.

– Хахаха! За това ли бе всичко? За едно счупено гърне? – застанал до входа, Еспор се бе облегнал на меча си, смееше се с пълно гърло и бършеше потното си чело. – За това ли ни доведе тук, писарю? За това ли беше цялата ти конспирация и тайно промъкване? За това ли катерихме като планински кози? За нищо! Хаха! Само чакай да чуеш как ще се смее князът като му разкажа!

– Още не сме огледали всичко – отговори Климент, извади от торбата си факла, запали я и тръгна навътре в пещерата. – Сигурен съм, че ще намерим това, което търсим.

– Вече дори не е смешно! По-добре си признай, когато си загубил. Напразно се разкарвахме до тук – Еспор не се смееше, малките му очи гледаха студено.

Без да му отговори, писарят тръгна напред в тъмнината. С неохота, останалите го последваха.

Малко след входа пещерата се разширяваше. Лъхна ги миризма на мърша. Вдигнал високо факлата си, Климент стигна до средата на каменната зала и насочи огъня ниско към пода. След това внезапно се наведе и вдигна нещо от земята.

– Е, мисля, че намерихме това, което търсихме – каза той и се изправи. В ръцете си държеше череп, от който се полюшваше висяща кожена маска. – Позволете ми да представя на вашето внимание разбойника Батой! Или поне това, което е останало от него.

Думите му бяха посрещнати от водопад от възклицания и въпроси. Всички викаха един през друг, питаха какво става и какво значат думите на писаря. Бяха запалени още факли и скоро пещерата бе ярко осветена.

Пред очите им се разкри ужасяваща гледка.

Подът бе осеян с разхвърляни безразборно човешки скелети, някои от костите им бяха пробили дрехите и стърчаха като страшни бели цветя от земята. Около тях се въргаляха назъбени оръжия, части от щитове и няколко шлема, потънали в паяжина.

– Но какво.... какво е това? – варнехът Самуил се окопити пръв.

– Това – каза писарят – са останките на Батой и бандата му!

Останалите го изгледаха изумено.

– На как? – не разбиращо попита Винех, а другите закимаха с глави. – Ако това са Батой и хората му, кой тогава е нападал пътниците?

– Точно така! Кой? – Климент изгледа всички един по един. Огънят на факлите хвърляше странни сенки върху лицата им. – Още в самото начало на тази история няколко неща ми направиха впечатление. Първо – писарят сви единия от пръстите си. – Нападенията на Батой бяха прекалено добре организирани. Разбойникът знаеше точно кой, къде и кога да нападне. Второ – въпреки усилията на Самуил и Винех, всеки път когато излизаха да го преследват, той сякаш потъвал вдън земя. Трето – нито веднъж, когато търговците плащали на войници за охрана, Батой не ги бе нападнал. Четвърто – Разбойникът свободно влизаше и излизаше от града, без никой дори да успее да го спре или види. Как ставаше това, при положение, че всички входове уж трябваше да бъдат завардени?