Николай Пенчев - Жълтата кутия

– На другия ден, господарю – каза отшелникът и надигна полупразната си чаша. – На другия ден в пещерата ми влезе странник. Отначало му се зарадвах – не бях чувал човешки глас от години, но скоро разбрах, че това е началото на бедите, за които ме предупреждаваше светецът.

Мъжът бил ранен, премръзнал, болен и едва се държал на краката си. Поискал храна и вода и се строполил на плъстения под. Зорас го настанил в леглото си и се грижил за него докато непознатият оздравее. Той се представил като Андрей и за благодарност започнал да носи на монаха част от улова си – зайци, яребици, пъдпъдъци, а понякога и бутове от елен или кошута.

След време заедно с него в пещерата започнали да идват и други мъже. Харесвало им да имат място, където да се подслонят от дъжда и снега през зимата, място, където да държат оръжията и капаните си. Предвождал ги мъж с маска на лицето, който монахът никога не видял ясно.

– Харесаха си голямата пещера – обясни Зорас и махна с ръка. – Настаниха се в нея, по-отровни и от скакалците, нападнали Египет. Пееха, караха се и се биеха. Бяха ужасни!

Свещеникът бързо осъзнал, че новите му съседи всъщност са разбойници. След което дошъл разривът. Отшелникът не можел да преглътне факта, че съжителства с хора, които живеят, грабейки другите. Опитал се да ги вразуми, дори да ги обърне към праведния живот със словото Божие, но не сполучил. Един ден те просто му казали да се маха, ако не иска да си изпати. Дори Андрей се обърнал срещу него.

Огорчен и отчаян от човешката неблагодарност, Зорас напуснал пещерата, която през последните години се била превърнала в негов дом. За щастие моментът се оказал подходящ – новият хан, Борис, вече не преследвал християните. Нещо повече, в Плиска имало нужда от хора като Зорас, доказали се във вярата.

И така монахът се върнал в града, от където навремето бил прогонен като герой. Някои хора си спомнили за него, оказало се, че има дарба да проповядва.

– Гърците обаче ме мразят! – обяви монахът и доволно се изпъчи. – Не могат да преглътнат, че не проповядвам на гръцки и латински. Кой разбира фарисейските им езици? Да си ходят в Константинопол и там да си четат Евангелието колкото си искат – войнствено тропна по масата монахът. – Но не са само те! И нашите свещеници не могат да ме понасят! Не могат да се примирят с мисълта, че аз, за разлика от тях съм истински Божи човек. Много е лесно да си верен на Христос сега! – лицето на Зорас се сгърчи в гневна гримаса. – Къде бяха, когато ни преследваха и избиваха? Когато трябваше да ям корени и шума? Защо не ми дават на мен и на други като мен да служим литургии в църкви? Защото ги е страх! Ето защо! – тържествуващо обяви отшелникът и надигна чашата си, но тя се оказа празна. – Александър, онзи дето го убиха, той беше най-лошият! Искаше да промени нещата из основи. Все повтаряше, че трябва да разрушим всичко старо и да издигнем наново църквата си. Лесно му е на него! Никой не скърби за смъртта му, така да знаеш!

Климент не успя да измъкне нищо повече от Зорас за убития. Монахът или не знаеше или не искаше да говори повече за Александър. А Батой не бе виждал никога от близо.

Накрая писарят благодари на отеца, помоли го да му каже как се стига до пещерата, в която е живял, поръча му нова кана с вино и го остави. Вече бе напълно сигурен в изводите си. Парчетата от мозайката се бяха подредили в ясна картина и всички въпроси бяха намерили отговори. Климент не се съмняваше, че знае къде да намери Батой, но трябваше да действа много внимателно, ако иска да го залови. Ако сбъркаше, престъпникът не само щеше да се изплъзне от ръцете му, но и да предизвика и доста сериозни неприятности.

"Как да различиш добрия от лошия? Дали няма някаква черта на лицето например, която да издава злодея?"

Такива мисли се въртяха в главата на Климент, докато бавно се подрусваше на сивия си кон зад гърбовете на Винех и Симеон по горската пътека. Варнехът Самуил, комитът Еспор и Невестулката яздеха близо до писаря. Макар да не бе напълно възстановен, Корсис категорично отказа да остане в леглото и след дълги препирни, писарят се съгласи да дойде и той.

Зад тях, в стегнат боен ред се извиваше дълга колона войници. Някои бяха от охраната на крепостта, други от отряда на Еспор. Писарят бе помолил комитът да се включи заедно с хората си в рискованото начинание. Всеки човек можеше да се окаже необходим, още повече, че не бе ясно с колко точно хора разполага Батой.