Николай Пенчев - Жълтата кутия

От начало отрядът се бе разделил. Писарят поиска войниците да напуснат крепостта на групи и да се съберат едва в подножието на платото. Ако излезеха всички заедно от Плиска, действията им можеше да бъдат забелязани и някой ще предупреди разбойника. Климент се страхуваше най-много именно от това – преследваният да не предугади действията му и да се изплъзне. Войниците не знаеха къде и защо отиват. Бе им съобщено, че тръгват на поход само час по рано. Така и да искаха да предупредят Батой нямаше да имат възможност да го направят. За всеки случай Климент забрани на който и да било да излиза от казармите и зачисли към всяка от групите по един човек на когото вярваше безусловно.

– Много умислен изглеждаш, писарю! – Самуил изравни коня си с този на Климент. Варнехът разтълкува погрешно физиономията на спътника си и се опита да го окуражи. – Няма от какво да се боиш! Ако ни заведеш до скривалището на разбойника, лесно ще се справим с него! Не е нужно да участваш в боя.

Климент обидено изгледа събеседника си. Нима Самуил го мислеше за страхливец?

- Не ме е страх от Батой и шайката му! – сдържано каза той. – Размишлявах за това дали такъв злодей не може да бъде открит преди да започне да безчинства.

– В какъв смисъл?

– Ето например Агоп – писарят се намести по-удобно на седлото. – Срещал съм го няколко пъти, разговаряли сме. Беше начетен, беше интересен събеседник. Не го харесвах, но човек не може да харесва всички, с които се среща. Стоял е близо до мен, разхождали сме се, даже сме се хранили заедно. По нищо не личеше, че душата му е изкривена, че е погълната от мрака, а сърцето му е пълно с тъмнина. Имаше ли начин да разпозная по някакъв начин истинската му същност? Нещо, което да го издаде като убиец и изнасилвач? Тези пороци не може да не оставят белези в душата, което значи, че рано или късно ще избият и на вън. Като ходиш по пазара, лесно можеш да отгатнеш кой какъв е. Касапинът, хлебарят, дърводелецът, войникът си личат от далеч. И не само по облеклото, а по това как говорят, как гледат, как се движат, дори очите им са различни. Трябва да има начин, по който да може да бъде различен истинският злодей! – писарят се люшна на седлото.

– Разбирам за какво говориш – Самуил повдигна шлема си и почеса потната си глава. – Срещал съм много престъпници през живота си. Достатъчно е да погледнеш в очите им и ти е ясно, що за стока са. Но има и такива, които по нищо не се различават от останалите. Гледат нормално, говорят нормално, обличат се и се движат нормално. Такива, които не можеш да предположиш какви са.

Климент кимна.

– Колко по-лесно би било – каза той – ако можехме да разпознаваме такива хора само по някаква черта, по някакъв белег, който да го различава от другите. Ти си прав. Те наистина изглеждат като другите – усмихват се, говорят, хранят се, вървят, но душите им са проядени и кухи, в сърцата им не е останал и лъч светлина и любов. Такива хора трябва да се научим да разпознаваме, Самуиле! Да открием как недъгът на душата, който те така старателно прикриват, се е отразил на тялото, лицето и очите им!

– С такъв човек ли предстои да се срещнем, Клименте? – варнехът присви очи.

– He! – поклати глава писарят. – В нашия случай става дума за нещо съвсем банално – алчност, находчивост, късмет и изобретателен ум.

Скоро гората се сгъсти, пътят се превърна в тясна, криволичеща пътека, която се виеше между дърветата. Наложи се да слязат от конете и да ги водят, за да могат да се промушат през израсналите шубраци.

– Знаеш ли къде ни водиш, писарю?! – провикна се Еспор, чието лице се бе зачервило от изкачването, а гърдите му се надигаха учестено.

– Остана още малко – отговори Климент, надявайки се да не се е объркал. – Скоро ще стигнем, затова пазете тишина! Нали не искате да предупредите Батой и шайката му? – попита той и изкачването продължи.

Най-накрая излязоха на малка поляна, в подножието на висок хълм. По разпореждане на Климент войниците от крепостта се разпръснаха наоколо, за да завардят всички пътища за бягство. Хората на Еспор щяха да чакат в засада на поляната, ако някой все пак успее да се изплъзне.

Стараейки се да не вдигат шум, писарят, Самуил, Винех, Симеон, Корсис, Еспор и Невестулката поеха по пътеката, която се виеше към върха. Климент бе категоричен, че шестимата ще успеят да се справят и сами, а ако се наложи, ще подадат сигнал и войниците веднага ще им дойдат на помощ.

– Изненадата е на наша страна! Те дори няма да се съпротивляват. Ще се разбягат във всички посочи, веднага щом ни видят. Не искам да рискувам някой да се измъкне – аргументира се той. – Кой знае колко тайни ходове има това място. Нашата цел е проста – да заловим Батой. Останалите не ни интересуват.