Николай Пенчев - Жълтата кутия

Без да чака повече обяснения, Климент кимна с глава и се затича по стълбите. На леглото му, обърната към стената, спеше Аврора. Момичето изглеждаше чудно красиво в съня си и писарят го гледа няколко дълги мига, преди пухтенето на Симеон да огласи цялата къща.

Военният беше капнал. Подпираше се с едната си ръка на вратата, другата висеше безпомощно отпусната пред него. Лицето му бе зачервено и плувнало в пот, гърдите му се вдигаха учестено.

– Не биваше да ме карате да тичам така! – оплака се той и с благодарност пое подадената му чаша с разредено вино.

– Ти пък не трябваше да оставяш момичето да изчезне! – сряза го Климент. – Ако си гладен, седни да похапнеш.

Симеон объркано завъртя очи.

– Ами момичето!? Какво ще стане с него? Не ви ли е грижа за Аврора?

– Грижа ме е! Но нямам намерение да гладувам, заради грешките на другите – отговори му писарят и си отряза парче месо. След което погледна тресящия се от притеснение и възбуда Симеон и му стана жал за него. – Успокой се! Момичето е в безопасност. В момента спи в леглото ми на горния етаж, а Невестулката го пази!

– Тя е тук?! – чигатът скочи и разплиска вино по дрехите си, но не му обърна внимание. По лицето му се разля облекчение, вмесено с недоверие. – Как така?

– Първо седни, успокой се и се нахрани – Климент подаде на Симеон чиния с месо. – Печеното е изстинало, но е вкусно. А що се отнася до Аврора, обяснението е просто. Ясно е, че някой иска да я убие. Днешният ден бе много удобен за това. Градът е пълен с хора, навсякъде цари бъркотия и напрежение заради предстоящите екзекуции. Патрулите не са по обичайните си места, войниците имат нови задачи. Затова оставих Корсис със задача да я следи. Не че нямах доверие на войниците ти, Симеоне, но помощникът ми е по-добър от тях.

– Ще ги накажа! – зарече се чигатът. – Ще ги пратя за два месеца да копаят дигата на Външния град. Не! За три! Да се изложат и да ме злепоставят по този начин! След това ще обикалят улиците на Плиска като обикновен патрул! Но какво всъщност се е случило?

Климент кимна и посочи младежа.

– Предполагам, че сега ще разберем.

Корсис лесно следваше момичето. Макар заради екзекуциите навсякъде да бе пълно с хора, които коментираха залавянето на Батой и бандата му, смъртта на Винех и как властта покварява служителите си, помощникът на писаря нямаше особени проблеми. Облечена в ярка жълта дреха, Аврора се открояваше дори в бутаницата пред сергиите. Търговци, доволни от насъбралата се тълпа, бързаха да продадат стоките си, джебчии и крадци шареха в тълпата и младежът здраво стисна кесията си.

За да му е по-интересно Корсис превърна следенето в игра, чиито правила сам си измисли. Целта беше без да изпуска момичето от поглед, да не се блъсне в никой от тълпата на площада. Това не беше лесно, защото в желанието си да видят по-добре кървавото зрелище, всички се бутаха напред.

На Корсис на няколко пъти му се налага да се отдръпва от юмруците на тези, които бяха превърнали караницата в бой, веднъж за малко щеше да падне, докато покрай него се шмугна крадец, прегърнал овнешки бут, но това само изостряше интереса му.

Момичето също го улесняваше. Аврора не бързаше за никъде, пробиваше си път сред тълпата като принцеса и рядко спираше пред някоя от сергиите, за да разгледа изложената стока. Помощникът на писаря с удоволствие не сваляше поглед от нея. Слънчевите лъчи си играеха с косата на девойката, карайки я да блести, движенията ѝ бяха плавни и грациозни, лицето ѝ или поне това, което виждаше от него Корсис, бе чудно хубаво. Младежът се усмихна. Задачата бе лесна и приятна.

Аврора не купи нищо, а само клатеше глава и подминаваше нататък, обикаляйки няколко пъти площада, въртейки глава, все едно търси нещо. Зад нея, мързеливо се влачеха няколко войници, които обръщаха повече внимание на търсещите клиенти проститутки, отколкото на повереницата си.

Внезапно поведението на момичето се промени. Аврора се огледа през рамо, видя, че стражите не ѝ обръщат внимание, плъзна се като сянка между две от сергиите и изчезна в уличката зад тях. Войниците, които я следваха, полузаспали под следобедното слънце, въобще не забелязаха какво се случва. В първия момент Корсис също не разбра, че Аврора я няма. След това се хвърли напред, разблъсквайки хората се втурна след бегълката.

Помощникът на писаря бързо огледа малката уличка, на която се озова. След шумотевицата на площада, тя му се стори пуста и празна. Жълтата дреха на Аврора се мерна за миг, преди да изчезне зад ъгъла. Корсис се затича, за да не я изпусне.