Николай Пенчев - Студена кръв

- И какво каза Пацик за всичко това? Нали той е игуменът на „Свети Архангел Михаил“?

Чигатът сви рамена.

- И да е казал нещо, не знам. Това, което знам, е, че след като разбра за смъртта на Севар, Борис бесня повече от час. Викаше, крещеше, мяташе, каквото се изпречи пред погледа му. Дори Еспор не успя да го успокои. След това ми нареди да дойда тук и да ти кажа, че те кани в двореца!

Денят мина като миг.

След като се нахрани, чигатът помоли да си почине и беше настанен в една от стаите за гости. Не успяха да измъкнат нищо повече от него. Симеон или не знаеше, или не искаше да каже повече.

След като воинът се оттегли, в кухнята се състоя малък съвет. Подкрепяни от нова кана вино с подправки, Климент, Ирина, Корсис и Невестулката обсъдиха новините, донесени от Симеон.

Писарят знаеше, че няма как да откаже на княза. Това значеше да изложи и себе си, и семейството си на риск. Макар добър и щедър, Борис беше безкрайно мнителен, а всичко, което се бе случило през последните няколко години, още повече беше задълбочило тази негова черта. Ако не изпълнеше волята му, най-малкото, което рискуваше Климент, бе доживотна изолация както на него, така и на цялото му семейство. За малкия Йоан нямаше да има никакво бъдеще, а животът му щеше да бъде обречен, преди да е започнал. А какво може да стане, ако се намеси Еспор, дори не искаше и да си помисли.

Ирина през цялото време повтаряше, че може би Борис го вика само за да му поиска съвет и с това всичко ще приключи, но познавайки характера на княза, Климент се съмняваше, че това е така. Чувстваше се тъжен и объркан отчасти и от факта, че внезапно бе осъзнал колко му липсва старата работа. В главата му се блъскаха хиляди въпроси, на които не можеше да намери отговор. Кой бе убил брата на княза и Севар? Защо? Хем му се искаше да замине, хем изпитваше неясен страх от това, което може да се случи. Ледената ръка, която го бе сграбчила при появата на Симеон, вече държеше цялото му тяло, караше го да се загръща по-плътно с наметалото и да придърпва стола си по-близо до огъня.

Невестулката също не искаше да тръгват. На него му беше добре в топлата стая, в която живееше, беше доволен всеки ден да има храна и вино в изобилие и да се превръща в личност, с която останалите трябва да се съобразяват. Не искаше да заменя всичко това, за да препуска на север, да внимава на всяка крачка и да се страхува дали ще доживее следващия ден. Думите на Симеон за „убийства и зло, което се надига на север“ въобще не му харесваха и той ясно го каза. Бившият джебчия предпочиташе да стои вкъщи, да води описа на складовете и спокойно да си дебелее.

Корсис, възбуден от предстоящото приключение, обяви, че ще последва господаря си с радост, но, преди да тръгне, Климент трябва да постави някои условия. Най-малкото, което трябваше да поиска, бе войниците, дошли със Симеон, да останат до завръщането им, за да гарантират безопасността на Ирина, Йоан и стопанството.

В крайна сметка всички се съгласиха, че независимо дали искат, или не, не могат да пренебрегнат молбата на Борис. Това само щеше да им навлече неприятности, а и князът едва ли толкова лесно щеше да приеме отказ. Писарят трябваше да отиде в Плиска, да се опита да предотврати въвличането си в ново разследване, а, докато го няма, войниците на Симеон да пазят имението.

Въпреки всичко Климент не можеше да изгони студа от душата си. Думите на Ирина, че няма от какво да се притеснява, уверенията на Корсис, че ще организира защитата на имението така, че да няма от какво да се боят, не го правеха по-спокоен. В живота му се беше върнало нещо, от което се беше опитал да избяга. Беше изпълзяло от сенките и сега бавно и сигурно напредваше към него, за да разбие живота му. И макар да бе успял да му се изплъзне за две години и половина, то в крайна сметка го беше застигнало.

Вечерта Климент дълго лежа буден, загледан в тавана, без да може да заспи. Опитваше се да си внуши, че каквото и да поиска от него Борис, ще може да се справи бързо, а след това да се върне обратно при жена си и сина си и всичко да продължи постарому. Че князът може би го вика за нещо друго - глупаво и банално, което не бе дошло наум нито на него, нито на някой от останалите.

Знаеше, че не е така. Животът му щеше да се промени, а хармонията в душата му да бъде унищожена.

Климент се сви под завивките, стисна силно очи и разтърка бедрата си с ръце, но нищо не помогна. Чувстваше се като хванат в капан - уплашен и незнаещ какво да прави, докато тялото му бавно изстиваше като лед.