Николай Пенчев - Студена кръв

„Борбата със Сатаната е вечна!“ - казваше архидякон Стефан и Борис беше съгласен с него.

В душата си освен вечната светлина всеки човек носеше и мрак. Тъмна половина, жадна за злато, власт и кръв, до която беше лесно да се стигне. Дяволът разполагаше с безброй пълчища - лукави, хитри и зловредни демони, които непрекъснато търсеха пролуки в душите на хората и ги изкушаваха. Кой ли от следовниците на Сатаната се беше появил на север? Кой тровеше умовете и сърцата на монасите в най-големия му манастир?

Борис потрепера, но сърцето му не беше сковано от ледения въздух, а от страх. Черните бурени, които с толкова усилия беше изтръгнал, беше унищожил с огън и меч, сега отново започваха да се подават над земята, забивайки острите си бодли в плътта му. Нещо ставаше в манастира „Свети Архангел Михаил“ и той бързо трябваше да разбере какво е то.

„Та те убиха собствения ми брат!“ - ядно скръцна със зъби Борис и яката фигура на Докс изплува пред очите му.

След неуспешния опит за преврат князът беше затворил брат си първо в подземията на двореца, а след като Докс се обърна към правата вяра, го премести в една от килиите на новопостроения манастир. Бившият заговорник и пръв главнокомандващ бе приел съдбата си с изненадващо смирение, беше успокоил непокорния си дух и намерил пристан за сърцето си в молитвите и отдаването на Исус.

И ето че преди трийсет и пет дни някой го беше убил.

Борис не обичаше брат си. Не го беше виждал откак се опита да го свали от трона и стана причина за поредица от убийства. Беше се старал да държи Докс далеч от себе си и всички, които може да му съчувстват, сам и безопасен в килията му, но не желаеше смъртта му. Няколко пъти беше обмислял дали да не го освободи, но така и не се реши да го направи.

Смъртта на Докс беше предупреждение за самия него. Някой му се надсмиваше, подиграваше му се от сенките, че не може да опази дори брат си от дългата ръка на смъртта. Как тогава щеше да опази това, което беше изградил през последните години?

Борис тръсна глава, за да отпъди печалните мисли. Докс беше мъртъв и това беше само началото. Бедите тепърва предстояха. Чувстваше го. Трябваше да действа бързо или заразата, която се надигаше от север, щеше да се разпространи, стигайки до стените на Плиска. Имаше нужда от някой, на когото да се довери, някой, на когото знае, че може да разчита. Сигурен човек, когото да изпрати в „Свети Архангел Михаил“, за да отсече от корен надигащото се зло!

Дискретно покашляне откъсна княза от мислите му.

- Чакаме ви, господарю - широка усмивка се разливаше по лицето на Еспор. - По-добре влезте, че ще замръзнете - комитът подаде ръка на владетеля, за да го поведе към залата, където го очакваха останалите боили.

Миг преди да тръгнат, силен тропот и викове привлече вниманието на княза. Той се обърна, вгледа се в пристигналите конници и лицето му се озари от усмивка, а ледът, сковал сърцето му, започна да се пропуква.

Яхнал едър боен кон, увит в дебело, сиво походно наметало, със зачервено лице, бившият му писар Климент сърдито даваше нареждания на двамата си помощници.

Борис погледна още веднъж към новодошлите, прекръсти се и остави на Еспор да го води.

Може би все пак имаше изход.

Климент отръска с ръка полепналия сняг и скреж от наметалото си и се огледа намръщено. Беше премръзнал от дългото яздене през преспите, колената, краката и гърбът го боляха, пръстите му бяха вкочанени. Беше му студено, криво и потиснато, коремът го свиваше, а гърлото му жадуваше за чаша греяно вино с подправки и малко мед. Не искаше да е в Плиска, а в имението си до Филипополис пред запалената камина, стиснал ръката на съпругата си, а вместо това беше на това чуждо място, което му се струваше неприветливо, отблъскващо и недружелюбно.

Ниски облаци бяха надвиснали над града, закривайки слънцето, чиито лъчи с мъка си проправяха път към земята, обгръщайки всичко със сива мрачна светлина. Ледени пориви на вятъра клатеха короните на дърветата, провираха се между къщите и стенеха покрай оградите. Леки снежинки прехвърчаха във въздуха, падаха на земята и бързо се превръщаха в тъмна замръзнала маса, която спъваше конете и превръщаше улиците в груби заледени пързалки.

Градът се беше променил през последните две години и половина. Навсякъде се издигаха нови сгради, още повече се строяха. По улиците имаше изкопи, дървени скелета, купчини камъни, тухли, пясък, чакъл и керемиди, около които се разхождаха кучета с провиснала козина, търсейки нещо за ядене и място където да се скрият. На всеки ъгъл се срещаха войници с мрачни лица под конусовидните шлемове, които разгонваха просяците от ъглите и викаха силно след тях, граждани с дебели кожуси криеха лицата си, бързайки да се скрият от зимата.