Чарлз Фрейзър - Студена планина

При първия признак на разсъмването мухите се раздвижиха. Привличаха ги очите на Инман и дългата рана на врата му. Бръмченето на крилата и докосването на крачетата им му подействаха по-силно от цял двор с кукуригащи петли и скоро за него започна поредният ден в болницата. Той пропъди мухите с ръце и се загледа през отворения прозорец с три панти откъм долния край на леглото. Обикновено виждаше червеникавия път, дъба и ниската тухлена стена. А отвъд тях — полето и равната борова гора, която се губеше на запад. Погледът достигаше чак до хоризонта, тъй като болницата бе построена на единствения хълм сред равнината. Но все още бе твърде рано, за да се види нещо. Прозорецът сякаш бе боядисан в сиво.

Ако не беше толкова тъмно, Инман можеше да почете, за да убие времето до закуска, тъй като четенето го успокояваше. Но бе изгорил и последната си свещ, докато предната вечер се опитваше да се приспи с книгата, а газта бе твърде оскъдна, за да пали лампата просто за удоволствие. Затова стана, облече се и седна на стола с въжена облегалка, обръщайки гръб на мрачната стая и нейните злощастни обитатели. Отново пропъди мухите с ръка и се загледа през прозореца в мъгливото разсъмване, очаквайки светът да придобие познатите очертания.

Прозорецът бе висок колкото врата и той много пъти си бе представял как прекрачва през него и се озовава в някакъв друг свят. През първите седмици в болницата едва можеше да движи главата си и единственото му възможно занимание бе да гледа през прозореца и да си представя познатите зелени поля от родния край. От детството. Брегът на потока, обрасъл в папрат. Онова кътче в ливадите, където през есента се събираха кафяво-черни гъсеници. Клона на ореха, надвиснал над пътя, откъдето привечер често наблюдаваше баща си да прибира кравите. Минаваха под него, той затваряше очи и се вслушваше в постепенно затихващото глухо топуркане на копитата им в праха, губещо се сред цвъртенето на скакалците и птичата глъч. Очевидно прозорецът допускаше в мислите му само образи от миналото, а това бе добре дошло, тъй като бе видял с очите си металическото лице на своето време и бе останал толкова слисан, че когато се замислеше за бъдещето, си представяше само един свят, от който всичко, имащо някаква стойност за него, бе прокудено или доброволно избягало.

Той се взираше през прозореца в късното лято, толкова горещо и мокро, че и денем, и нощем сякаш дишаше през парцал за бърсане на чинии. От влажния въздух чаршафите направо прокисваха, а по омекналите страници на книгата върху шкафчето до леглото нощем прорастваха ситни черни гъбички. Инман подозираше, че след този толкова настойчив и продължителен разпит, сивият прозорец вече му е казал всичко, каквото има да казва. Но тази сутрин той все пак го изненада, поднасяйки му забравения спомен за това как седи в училищната стая и през подобен висок прозорец наблюдава пасищата и ниските зелени хълмове, издигащи се терасовидно чак до огромната гърбица на Студената планина. Беше септември. Тревата по ливадата, отвъд отъпкания училищен двор, бе висока до кръста и жълтееше неокосена. Учителят бе дребен закръглен човечец с оплешивяла глава и розово лице. Притежаваше само един ръждиво-черен костюм и чифт стари обуща с извити нагоре върхове, толкова износени, че токовете им бяха придобили клиновидна форма. Стоеше до черната дъска и се полюшваше напред-назад върху тях. Имаха час по история. Учителят разказваше надълго и нашироко на по-големите ученици за великите войни, водени в древна Англия.

След като скуча достатъчно дълго, Инман извади шапката си изпод чина и я хвана за ръба. После замахна с китка и шапката излетя през прозореца. Подхвана я въздушно течение и я издигна високо. Приземи се чак в края на ливадата и остана там, като сянка на кацнал на земята гарван. Учителят го видя, каза му да отиде да я прибере и да се приготви за наказанието. Имаше голяма дървена показалка и обичаше да я използва. Инман не знаеше какво го прихвана в този момент, но излезе навън, нахлупи предизвикателно шапката си на една страна, отдалечи се и повече не се върна в училището.