Любен Дилов: Томас Ман и романът му „Вълшебната планина“

В сказката си „Германия и германците“, произнесена в САЩ през 1945 год., Томас Ман се удивлява на своята съдба, превела го през толкова събития, запратила го от далечния мъничък Любек в голямата Америка, превърнала го от син на провинциалното градче в гражданин на света. Така на два пъти — през 1967 и 1969 год. — и аз се удивлявах на едно щастливо стечение на обстоятелствата, което без всякакви усилия от моя страна изведнъж ме изправяше пред гиздавата ренесансова фасада на оная, станала благодарение на писателя известна в целия свят, къща, наречена „Буденброковата“. Бях я виждал само върху корицата на българското издание на романа, нарисувана от вещата ръка на Борис Ангелушев, който като художник бе познал Германия не по-зле от собствената си родина. И в усоя на северната зима, и в слънчевата яркост на една ранна есен, когато неувяхващата там поради влагата трева грееше с блясъка на смарагд, аз ходех като замаян из живописно тесните улички на стария Любек, влизах в църквите му, в старите му кръчми, минавах през оцелелите във времето крепостни порти и отново и отново се връщах пред Буденброковата къща, съхранила патрицианското си достолепие, невъзмутима под погледите на туристите, както е посрещнала невъзмутимо възхода и упадъка на старото ханзейско бюргерство.

Портиерът ме пусна в преддверието й колкото да се уверя, че тя наистина не е музей, а модерна частна банка. И аз се уверих: ненапразно в толкова свои произведения Томас Ман доказваше несъвместимостта на капитализма с изкуството — в най-добрия случай днес той го използва за реклама. Навярно пак за реклама на заведението наблизо в един старинен ресторант има две стаички с нещо като музей на семейство Ман — дало на света двама толкова големи писатели. Навярно този мил и хубав Любек все още не можеше да прости на синовете си: на Хайнрих — злата политическа равносметка с бащите, на Томас — убийствено спокойната ирония, с която скъса с немската и любекската буржоазия.

В градинката пред най-старата крепостна порта — Холстенската — имаше паметник на Меркурий, бога на търговията. Никъде обаче не видях поне бюст на някои от писателите. В удивителния ресторант, където през четиринадесетия век се е помещавало управлението на Ханзейския съюз на корабопритежателите, под почернелите от вековете, увиснали по таваните грамадни модели на древни кораби, сядах на мястото, където някога е седял Бисмарк, седях и на мястото, където бе седял граф Цепелин, и… не открих подобна табелчица да обозначава място, на което да е седял Томас Ман. А не е възможно да не е влизал в тази впечатляваща забележителност на града — поне по времето, когато гражданството на Любек, срам не срам, решава да направи едно честване на своя прославен син, тоест да го признае за син двайсет и пет години след излизането на „Буденброкови“. Тогава в негова чест откриват в Буденброковата къща книжарница; Хитлер я закрива и като че ли и до днес в Свободния град Любек, както гласи фирмата му, никой не смее или не се сеща да отмени най-сетне това решение.

Толкова силно ме заболя от тия факти, че не можах дори да се насладя истински на очарованието на прелестната старина. Изглежда, професионалното пристрастие е виновно и това, че Томас Ман влезе твърде отрано в живота ми, свързан е с духовното ми проглеждане за света.

Пак по тия непредвидими пътища на съдбата си много, много години преди това попаднах в Германия. Дете и после юноша, бях заставен да съпреживея цялата Втора световна война, както се казва, в бърлогата на звяра. Самотен, изпитващ всекидневно вътрешната неспособност на немеца да контактува с чужденец, узаконена по онова време от расовите закони на Хитлер (а имали нещо по-мъчително за юношата от самотата?) — аз живеех изцяло в света на литературата. Един човек, комуто вярвах, бе ме научил в книжарниците да поглеждам най-напред годината на издаване на книгата, да посещавам най-вече антикварните книжарници. Използвах и правото си на чужденец, за да вземам от градската библиотека на Райхенбах отстранените от рафтовете руски класици. Впрочем едва ли съм имал такова право и сигурно старецът библиотекар си го бе измислил, за да оправдае пред себе си нарушението на възбраната. Та нали в същото време, когато той, гледайки към вратата, ми пускаше в чантата „Ана Каренина“, немците разрушаваха Ясна Поляна! Никой не влизаше в тая градска библиотека, защото почти нямаше вече и читатели в града — дори съучениците ми от по-горния клас бяха обхванати от тоталната мобилизация, — и ето че тоя човечец, комуто толкова съм задължен, а чието име и лице не помня, ми пусна веднъж в чантата и нещо немско, непоискано от мен: тъничко книжле, без номера и печата на библиотеката, кой знае как оцеляло от аутодафетата на хитлеристите.