Любен Дилов: Томас Ман и романът му „Вълшебната планина“

През 1929 год. Шведската академия най-после се убеждава, че „Буденброкови“ не е случайно явление в творчеството на Ман и му присъжда за него Нобеловата награда. Двадесет и осем години след излизането на романа. Разбира се, писателят, отдавна вече станал световно име, не се нуждае от това закъсняло признание. То само още веднъж ще го сблъска с мъката човешка, с нещастията, с пороците, защото, получавайки една сума, каквато хиляди бизнесмени инкасирват под формата на печалба всяка година или дори всеки месец, той изведнъж се оказва в центъра на вниманието и отвсякъде към него заваляват искания за пари и помощ.

Едно летуване в Италия ще роди „Марио и фокусникът“. Италианският фашизъм е насочил вниманието на писателя и към бурно напредващото фашизиране на Германия. Новелата е опит да отвори очите и на другите за него, призивен сигнал и начало на личната му битка против фашизма. През 1933 год., седмица след идването на Хитлер на власт, той напуска Германия със семейството си и се установява в Швейцария, край Цюрихското езеро. Там живее до 1938 год., като през 1936 год. приема чехословашко поданство и бива лишен с указ от германско гражданство. Изумяващ със своята човешка болка и пророческото си прозрение на неизявилия се още и ловко демагогстващ националсоциализъм е отговорът, който писателят изпраща тогава на писмото на декана на Бонския университет, с което официално му съобщават, че му се отнема почетният докторат:

„…Но горко на оня народ, който, попаднал в задънена улица, в края на краищата и наистина ще се реши да търси за себе си изход в проклетите от бога и хората ужаси на войната. Тоя народ ще обрече себе си на гибел. Той ще бъде така разгромен, че никога вече не ще може да се вдигне.

Националсоциалистическата държавна система има и може да има само една-единствена цел: безпощадно потискайки, унищожавайки, изтребвайки всяка съпротива, да подготви немския народ за «предстоящата война», да го превърне в безкрайно покорна, лишена от всякаква критическа мисъл, сляпа и фанатически невежествена военна машина. Тая система не може да има никаква друга цел, никакви други смисъл и оправдание; тя без колебание си присвои правото да принесе в жертва свободата, справедливостта, човешкото щастие, да извърши безброй престъпления, тайни и явни, и всичко това в името на една-единствена идея — в името на необходимостта да възпита народа за война…“ И завършва с отчаянието на молитва: „Да помогне бог на нашата потънала в мрака и изтерзана страна, да я научи на умиротворение с другите народи и със самата себе си!“

През 1938 год. писателят се преселва в САЩ, където почти веднага започва бурна политическа дейност. Действителността го е принудила окончателно да слезе от надоблачното олимпийство, да влезе в ръкопашен бой с мракобесието. Той обикаля Америка със сказки, чиито теми издават ясно характера им: „За бъдещата победа на демокрацията“, „Внимание, Европа“, „Този мир“. А през 1940 год. застава и пред микрофона на радиото и до края на войната всеки месец в постоянна рубрика се обръща с бляскавите си речи към своя народ.

Едновременно с това обаче той нито за ден не изоставя писателската си работа. С почти нечовешка самодисциплина и работоспособност създава роман след роман, есе след есе. През 1939 г. излиза романът „Лоте във Ваймар“, предхождан от есето за Шопенхауер. Следва последната част от епоса за Йосиф, започва работата над „Доктор Фаустус“. През 1944 год. пише новелата „Законът“, в края на войната издава два тома есета, том с петдесет и петте свои радиопредавания и публикува част от дневника си. А 1947 год. е особено ярка в живота му: излиза „Доктор Фаустус“, плод на седемгодишен труд, след близо десет години писателят за пръв път посещава Европа (без Германия).

Поводът за първото му посещение в родината идва през 1949 г. с годишнината на Гьоте. Ман изнася официалния доклад, изнася го и в оформилите се вече две Германии. Успява да направи и разликата — посрещането му в току-що основаната Германска демократична република се превръща в невиждана демонстрация на народната обич.

Престарелият писател съвсем не е загубил своята продуктивност, нито пък равнището на творческите си възможности. През 1951 г. издава романа „Избраникът“ и възобновява работата над „Признанията на авантюриста Феликс Крул“, който излиза отново и за съжаление пак в незавършен вид през 1954 год. Преди това е написал и последния си разказ „Измамената“, който с нищо не отстъпва на най-бляскавите му работи в късата форма.