Любен Дилов - Томас Ман и романът му „Вълшебната планина“

До Първата световна война Ман написва още няколко новели, издадени в отделни сборници, няколко есета, сред които се открояват „Билзе и аз“, „Опит върху театъра“ и особено важното за неговата еволюция „Равносметка с Рихард Вагнер“, пиесата „Фиоренца“, романът „Кралско височество“ и започва работа над двата си крупни романа „Признанията на авантюриста Феликс Крул“ и „Вълшебната планина“.

Самата война обаче предизвиква у него временно прекъсване в идейното развитие, което иначе е отразено в творбите му така дълбоко, както при никой друг писател. Той я възприема като народна война, вижда в нея величието на едно културно морално самоутвърждение на Германия и я приветства в статията си „Мисли за войната“ и в есето „Фридрих и голямата коалиция“. Това го довежда до болезнен няколкогодишен разрив с по-големия брат, с когото ги свързва не само братската връзка, а и тясна творческа дружба. За Хайнрих Ман, оформил се още на младини като прогресивен писател с подчертана сатирическа насоченост и като политически безкомпромисен мислител, е пределно ясно какво представлява по същината си кайзерова Германия и каква е ролята й в тази война. За него литературата и политиката имат един и същи предмет, еднаква цел в живота и трябва да се проникват една от друга, за да не се изродят и двете. Към този възглед, нееднократно формулиран почти по същия начин, ще еволюира след войната и по-малкият брат, но засега той ще се опита на цели седемстотин страници (есето „Възгледите на един аполитичен човек“) морално да оправдае загиващото буржоазно общество.

Това злополучно есе в твърде неподходящо за задачата му време — при поражението на кайзерова Германия, в разгара на революцията — изиграва обаче и своята полезна роля. Заставяйки писателя да прекъсне работата си над „Феликс Крул“ и „Вълшебната планина“, то поглъща в себе си оня мисловен баласт и ония погрешни възгледи, които иначе неминуемо биха влезли в тези произведения, защото Томас Ман действително е такъв, какъвто ще го определи към края на живота си Хайнрих: „Пишейки, той възпитава сам себе си, обхваща с всяка книга все повече от живота, достига през това на етапи, на етапи овладявано знание към оная мъдрост, която е целта му.“ А десетилетия по-късно самият Томас ще даде най-точно определение на тази си книга, като ще я нарече „един последен, голям и не без блясък воден ариергарден бой на романтично бюргерското“ в него.

Всъщност при самото излизане на есето Ман вече идеологически го е надживял и преодолял. По улиците на Мюнхен се лее кръв. Повторното предателство на социалдемокрацията помага да бъде разгромена революцията. Убити са Роза Люксембург и Карл Либкнехт. Следват националистически бунтове, първият опит на Хитлер да вземе със сила властта, инфлация, икономически хаос, политическата нестабилност на Ваймарската република. Всичко това безспорно повлиява по един категоричен, макар и на първо време не веднага забележим начин на развитието на писателя. Той ще се отрече и публично от възгледите на „аполитичния човек“, ще държи речи в защита на Ваймарската република, защото разбира колко е неподготвен народът му дори за една демокрация от буржоазен тип, ще започне да се връща назад в историята, за да дири източниците на действителната демокрация и хуманизма в класическото равновесие на духа у Гьоте, в богоборчеството на Толстой („Гьоте и Толстой“ — 1923 г.). Ще се опита да конструира един модел на идейно развитие на бюргера в педагогическия си епос „Вълшебната планина“ и покрай многото есета и публицистични трудове, покрай публикацията на първата част на „Феликс Крул“ ще започне работа над най-крупния си по обем роман — четирилогията за Йосиф и неговите братя, по повод на която по-късно ще каже: „Изглежда, съществува някаква закономерност в това, че на известна възраст започваш да губиш вкус към всичко чисто индивидуално и частно, към отделните конкретни случаи, към буржоазно гражданското, тоест към житейското и всекидневното в най-широкия смисъл на думата. Вместо него на преден план излиза интересът към типичното, вечно човешкото, вечно повтарящото се, извънвремешното, с една дума, към митичното. Нали в типичното се съдържа извънредно много митическо в смисъл, че типичното, както и всеки мит, е изначален образец, първосданна форма на живота, извънвременна схема, открай време зададена формула, в която се вмества осъзнаващият се живот, смътно стремящ се да придобие отново предначертаните му някога форми и белези.“