Чарлз Фрейзър: Студена планина

Щом прозорецът започна да просветлява с настъпването на новия ден, споменът отмина. Съседът по легло на Инман се надигна и придърпа патериците към себе си. Както всяка сутрин той се приближи до прозореца и започна да храчи мъчително, прочиствайки задръстените си дробове. После прокара гребен през черната си, равно подрязана до под челюстта коса. Избута дългите кичури зад ушите и сложи очилата с опушени стъкла, които носеше дори на разсъмване. Явно очите му бяха прекалено слаби, за да издържат дори и на най-слабата светлина. После, все още по нощна риза, се приближи до шкафчето си и се зае да прехвърля някакви листи. Рядко изговаряше повече от една-две думи и Инман не знаеше много за него, освен че се казва Бейлис и че преди войната е посещавал училището в Чейпъл Хил, където е учил старогръцки. Сега по цял ден превеждаше някакви древни неразбираеми писания от малка дебела книжка, за да могат да се четат от всички. Седеше прегърбен до шкафчето си с лице на сантиметри от листа и се въртеше на стола, опитвайки се да намери най-удобното положение за крака си. Дясното му ходило бе откъснато от граната в Колд Харбър и осакатеният крайник като че не искаше да оздравява — бе започнал да гние сантиметър по сантиметър нагоре от глезена. Ампутациите вече бяха задминали коляното и човекът вонеше на развалено месо.

Известно време се чуваше само скърцането на перото и разлистването на книгата. После другите в стаята се размърдаха и закашляха, някои застенаха. Светлината се засилваше и накрая орнаментите по дъсчените стени изпъкнаха съвсем отчетливо. Инман наклони стола на задните му крака, отметна глава назад и преброи мухите по тавана. Шейсет и три.

Гледката през прозореца постепенно се проясняваше — първо се очертаха тъмните дънери на дъбовете, после части от моравата и накрая червеникавият път. Инман чакаше появяването на слепеца. Бе го наблюдавал в продължение на няколко седмици и сега, вече достатъчно здрав, за да бъде причислен към можещите да ходят, бе решил да го пресрещне и поговори с него, тъй като смяташе, че човекът живее с някаква своя си рана от доста отдавна.

Инман получи своята в битката край Питърсбърг. 1 1 15–18 юни 1864 г. — кървава победа за Конфедерацията, над 11 000 загинали. — Б.ред. Когато двамата му другари разкъсаха дрехите му и видяха раната, се сбогуваха с него, очаквайки, че ще умре. Ще се срещнем в един по-добър свят, казаха те. Все пак Инман стигна жив до полевата болница, където лекарите също сметнаха, че няма да го бъде. Сложиха го да легне при умиращите и го зарязаха. Но той не умря. След два дни, поради липса на място в претъпкания лазарет, го изпратиха в редовна болница в неговия щат. След бъркотията в лазарета и дългото мъчително пътуване на юг в товарен вагон, претъпкан с ранени, той бе готов да се съгласи с приятелите си и лекарите. Мислеше, че ще умре. Всичко, което си спомняше от това пътуване, бе жегата и миризмата на кръв и изпражнения, понеже мнозина от спътниците му не бяха в състояние да контролират телесните си функции. Тези, които имаха сили, пробиваха дупки в дървените страни на вагона с прикладите на пушките си и промушваха глави навън, за да дишат чист въздух като пилета в кафез.

В болницата лекарите го прегледаха и казаха, че почти нищо не могат да направят. Че или ще оживее, или ще умре. Все пак му дадоха сивкав парцал и малък леген, за да промива раната си. През първите няколко дни, когато идваше в съзнание, той избърсваше врата си с парцала, докато водата в легена придобиеше цвета на гребена на пуяк. Но раната бе решила да се прочисти сама. Преди да хване коричка, тя изхвърли цял куп неща: копче за яка и парче от самата вълнена яка на ризата, която носеше при раняването, късче сивкав мек метал с големината на монета от двайсет и пет цента и най-неочаквано — нещо, което много приличаше на костилка от праскова. Той я сложи на шкафчето си и я проучва няколко дни. Накрая я изхвърли през прозореца, но след това започна да сънува как костилката пуска корени, покълва и от нея израства чудовищно растение.

Раната бе решила да заздравее. Но през седмиците, когато не можеше нито да обърне глава, нито да държи книгата, Инман лежеше и наблюдаваше слепеца. Пристигаше самотен, малко след разсъмване, бутайки количката си по пътя не по-малко умело от всеки зрящ. Спираше под дъба край пътя, палеше огън в кръг от камъни и вареше фъстъци в железен казан. Седеше по цял ден на столчето си с гръб към тухлената стена и продаваше фъстъци и вестници на болните, които можеха да ходят. Когато нямаше клиенти, оставаше неподвижен с ръце в скута като препариран.