Чарлз Фрейзър: Студена планина

Онова лято светът за Инман бе каквото виждаше през рамката на прозореца. Често минаваха дълги промеждутъци от време, през които въпреки промените в гледката, тя продължаваше да напомня на стара рисунка, изобразяваща път, стена, дърво, количка, слепец. Понякога Инман броеше наум, за да види колко време ще мине преди нещо съществено в нея да се промени. Това се превърна в игра със свои правила. Прелитащите птици не се брояха. Преминаването на човек се броеше. Също и промените във времето — изгряването на слънцето, дъжда — но не и сенките на облаците. Някои дни стигаше до хиляда, преди да настъпи някое важно изменение в детайлите на картината. Смяташе, че гледката никога няма да се изтрие от паметта му — стената, слепецът, дървото, количката — все едно колко далеч ще живее. Представяше си се като старец, който си я спомня. Тези отделни късчета, подредени едно до друго, сякаш носеха някакъв смисъл, макар да не знаеше точно какъв и да се съмняваше, че някога ще да го открие.

Инман наблюдаваше прозореца, докато закусваше с овесена каша и масло и не след дълго забеляза слепеца да се задава по пътя, прегърбен заради тежестта на количката, изпод чиито въртящи се колела се вдигаха две еднакви облачета прах. Когато слепецът запали огъня и сложи фъстъците да се варят, Инман сложи чинията си на перваза, излезе навън и влачейки крака като старец, прекоси моравата и стигна до пътя.

Слепецът бе с широки яки рамене и бедра. Панталонът му бе стегнат през кръста с кожен колан, широк колкото бръснарски каиш. Ходеше без шапка, дори в жегата. Късата му коса бе гъста и прошарена, с груб косъм като конопена четка. Седеше с отпусната глава, потънал в размисъл, но щом Инман приближи, се изправи и се обърна към него, сякаш го виждаше. Но клепачите му бяха безжизнени като кожа за обувки, потънали дълбоко в сбръчканите и празни очни гнезда.

Без да губи време дори за поздрав, Инман попита:

— Кой ти извади очите?

Слепецът се усмихна дружелюбно и отвърна:

— Никой. Никога не съм имал очи.

Инман се сепна, тъй като дотогава си бе мислил, че някой е извадил очите на мъжа по време на някакво свирепо и кърваво скарване. Всички подли дела, на които в последно време бе ставал свидетел, бяха извършвани от човешка ръка и той съвсем бе забравил, че на света има и множество други беди.

— Как така? — попита Инман.

— Ами така.

— Не си ли прекалено спокоен за човек, към когото съдбата е била толкова несправедлива?

— Сигурно щеше да е по-лошо, ако съдбата ми бе позволила да зърна света за миг и да ми отнеме зрението след това.

— Може би — съгласи се Инман. — Макар че, бас държа, сега сигурно си готов да платиш много, за да ти го върне поне за десет минути.

Мъжът се замисли. Облиза устните си.

— Не бих платил и пукнат грош — каза той. — Боя се, че това ще ме изпълни с омраза.

— Нещо такова се случи и с мен — каза Инман. — Има много неща, които не бих искал да съм виждал.

— Не е същото. Ти каза десет минути. Говоря за това да имаш нещо и после да го загубиш.

Слепецът сви парче вестник на фуния, взе решетеста лъжица и напълни фунията с мокри фъстъци. Подаде я на Инман и каза:

— Добре, кажи ми един случай, когато си искал да си сляп.

Откъде да започна? — зачуди се Инман. Малвърн Хил 2 2 Битката при Малвърн Хил — 1 юли 1862 г., завършила с победа за Федерацията. — Б.ред. . Шарпсбърг 3 3 Шарпсбърг — 16–18 септември 1862 г., стратегическо надмощие на Севера, около 23 000 загинали. — Б.ред. . Питърсбърг. Всяко от тези събития би било прекрасен пример за нежелани преживявания. Но Фредериксбърг 4 4 Една от най-ярките победи на Юга, 11–15 декември 1862 г., около 18 000 жертви. — Б.ред. изпъкваше сред тях. Той седна, облегна гръб на дъба, взе да чупи на две влажните черупки на фъстъците, да слага ядките в устата си и да разказва историята си на слепеца, започвайки с това как онази сутрин мъглата се бе вдигнала, за да открие огромната армия, настъпваща по хълма към каменната стена. Полкът на Инман бе заел позиции край голямата бяла сграда на върха на Мерис Хайтс. Лий 5 5 Робърт Едуард Лий (1807–1870) — легендарният главнокомандващ армията на Юга, превърнал се в идол приживе. — Б.ред. , Лонгстрийт 6 6 Джеймс Лонгстрийт (1821–1904) — генерал, голям стратег, в битката при Гетисбърг оспорва тактиката на ген. Лий и се оказва прав; по-късно става републиканец. — Б.ред. и Стюарт 7 7 Джеймс Стюарт (1833–1864) — генерал, най-известният кавалерист на Юга в Гражданската война, със Стоунуол Джаксън са особено почитани като командири. — Б.ред. с украсената си с пера шапка, стояха на моравата пред портала, редуваха се да оглеждат с бинокъл отвъдния бряг на реката и разговаряха. Лонгстрийт носеше сив вълнен шал на раменете си. В сравнение с другите двама, той приличаше на търговец на добитък. Но доколкото Инман познаваше начина на мислене на Лий, бе сигурен, че последният ще предпочете тъкмо Лонгстрийт да е до него в битка. Колкото и невзрачен да изглеждаше Лонгстрийт, той умееше да намира такива позиции, които не само да осигуряват надеждна защита на войниците, но и да им дават възможност да водят ефективен огън по противника. Бойното поле край Фредериксбърг бе от ония, на които Лий не се доверяваше, а Лонгстрийт предпочиташе.