Чарлз Фрейзър - Студена планина

Книгата не бе от ония, дето трябва да се четат отначало докрай, и Инман я отвори напосоки, както правеше вечер след вечер в болницата, опитвайки се да се приспи. Преживелиците на добрия самотен скитник — наречен от индианците чероки „Събирачът на цветя“ заради пълната му с растения раница — неизменно му носеха покой. Откъсът, на който обърна тази сутрин, му стана любим, а първото изречение, което попадна пред очите му, бе следното:

Продължих да се изкачвам, докато стигнах върха на скалистия хълм, където пред мен се откри пропаст между него и други, още по-стръмни върхове. Каменистата пътека ме поведе към тях по брега на лъкатушния буен поток, който зави наляво, спусна се стремглаво в скалистата бездна, плъзна се през тъмната клисура и вековните гори, носейки плодородие и радост на полето в подножието на планината.

Подобни описания правеха Инман щастлив, също и следващите страници, където Бартрам продължаваше вълнуващото си пътуване към долината Кауи в сърцето на планините, разказвайки възторжено за света на зъберите и канарите, губещи се в синкавата далечина, възпял названията на всички растения, които среща по пътя си, сякаш изброява съставките на някаква вълшебна отвара. След известно време Инман се улови, че е оставил книгата и че просто си припомня имената на местностите в родния край. Студената планина, с нейните била, долини, потоци и реки. Пиджън ривър, Литъл Ийст Форк, Сорел Коув, Дийп Гап, Файър Сколд Ридж. Той знаеше тези названия и си ги повтаряше като думите на заклинание против нещата, от които най-много се страхуваме.

След няколко дни Инман отиде до града. Вратът го болеше, сякаш от него до ставите на краката му минаваше нажежена жица, която някой затяга при всяка стъпка. Но краката му бяха заякнали, а това го разтревожи. Щом откриеха, че е годен за служба, щяха да го върнат обратно във Вирджиния. Засега се наслаждаваше на безделието, но трябваше да внимава да не изглежда прекалено здрав пред лекарите.

От дома бяха пристигнали пари, също и войнишката му заплата, и той тръгна на покупки из улиците и магазинчетата от червени тухли и с бели рамки на витрините. В магазина за дрехи откри черно палто от плътен вълнен плат, което му бе като по мярка, въпреки че беше кроено за човек, починал, докато са го шили. Шивачът му го продаде изгодно и Инман го облече още там и си тръгна с него. От смесения магазин си купи панталони от корав дочен син плат, вълнена кремава риза, два чифта чорапи, сгъваем нож, нож в калъф, малък чайник, чаша, амуниции и тенекиени кутийки с патрони за пистолета си. Опаковаха ги в кафява хартия и той отнесе пакета, мушнал пръст под кръстосания канап, с който го пристегнаха. При шапкаря си купи черна широкопола шапка със сива лента. Като излезе на улицата, свали старата — вече смачкана и изпоцапана — и я захвърли сред редовете фасул в нечия градина. Можеха да я поставят на главата на плашилото. Нахлупи новата и отиде при обущаря, където си намери чифт здрави ботуши, които почти му ставаха. Старите остави на пода, където те се подвиха, нагърчиха и клюмнаха. В книжарницата си купи писалка със златно перо, шише мастило и няколко листа за писане. Когато приключи с покупките, бе похарчил куп банкноти, достатъчен да подпали огън от сурови дърва, но с незначителна стойност.

Уморен, той се отби в странноприемницата близо до увенчаната с купол сграда на щатския парламент и седна под едно дърво. Изпи чашка с някаква напитка, наречена от съдържателя кафе, доставено през блокадата, макар че по вида на утайката да личеше, че се състои най-вече от цикория и смлени печени царевични зърна и съвсем малко истинско кафе. По краищата на металната маса се бе появила прахообразна оранжева ръжда и Инман трябваше да внимава да не опира ръкавите на новото си палто в нея, когато поставя чашката в чинийката й. Седеше малко сковано, с изправен гръб и свити в юмрук длани, опрени на бедрата. За наблюдател, застанал в средата на пътя и гледащ към масите в сянката на дъба, би изглеждал строг и неловък в черното си палто и бялата превръзка около врата като стегнат шал. Приличаше на човек, застинал неподвижно по време на продължителното фотографиране с дагеротип — замаян и изгубил представа за времето, докато фотографската плака бавно попива образа му и фиксира завинаги част от душата му.

Инман си мислеше за слепеца. Сутринта си бе купил вестник „Стандарт“ от него, както напоследък правеше ежедневно. Сега, когато бе научил истината за липсващото му зрение, изпитваше съжаление към него, защото нима можем да мразим някого заради това, което е? Каква е цената на това да нямаш врагове? На кого можеш да отмъстиш, освен на себе си?