Николай Пенчев - Студена кръв

Облегнат на парапета на балкона на двореца, княз Борис бавно местеше дълбоките си черни очи по улиците и площадите на ширналия се в краката му Вътрешен град на Плиска [6] Плиска е била разделена на две части, наречени Вътрешен и Външен град. Дворецът на владетеля се е намирал във Вътрешния град, който е бил защитен с висока стена. Във Външния град са живеели обикновените граждани и занаятчии. Голямата базилика също е била във Външния град. . Беше му студено, но имаше нужда от свеж въздух. Снегът беше спрял да вали, след като бе засипал покривите на църкви и къщи. Лед сковаваше каменните улици, от стрехите се спускаха висулки, между които с цвърчене летяха врабчета, търсейки храна.

Войници с медни шлемове и дебели кожени ботуши, подплатени с вълна, патрулираха по улиците, духайки в шепите си, за да се стоплят. Покрай тях бързаха подавачи на хляб и питки, разнасящи стоката си, натоварена в малки дървени колички или кошове, и силно викаха, за да привлекат вниманието, а от устата им излизаха облаци пара. Забързани монаси, облечени в дебели черни власеници и с високи калпаци, крачеха към близките черкви, внимавайки да не се подхлъзнат на заледените плочи. Търговци на кожи, вълна и пух предлагаха стоката си като най-доброто средство срещу студа. Между тях малки деца с дебели кожуси, стиснали за ръцете майките, сестрите или дойките си, се разминаваха със строители, ковачи, книжници и търговци. Един продавач на мед хвалеше качествата му, препоръчвайки го за всякаква зимна болежка, като се почне от настинка и се стигне до стави. Въпреки зимата животът в Плиска кипеше с пълна сила.

Борис се загърна плътно в дебелата си мантия, поръбена със заешка кожа, и нахлупи още повече шапката си. Не искаше да се прибира в топлите стаи на двореца. Там го чакаха Еспор и останалите велики боили, а заедно с тях проблемите и неотложните задачи, от които не можеше да избяга.

Князът потрепера и погледът му се плъзна над покривите. Между тях се издигаха високи кули, водохранилища, камбанарии и храмове, чиито кръстове блестяха на сутрешното слънце. В далечината, обляна в светлина, беше голямата базилика. Зад нея се виждаше покривът на манастира, четвъртитата кула на патриаршеския дворец и полегатите покриви на монашеските килии.

„Толкова много усилия, толкова много труд, толкова много жертви и смърт и за какво? - унило си помисли Борис и потърка ръцете си в шепи. - Може ли злото да бъде победено? Има ли край то? Или колкото повече се опитвам да му се противопоставя, толкова повече расте като сянка зад гърба ми, готово да ме удари там, където най-малко очаквам?“

Последните няколко години бяха потънали в гонения и кръв. Новата вяра, проповядваща мир и любов, беше станала причина за смъртта на мнозина. Недоволни, че Христос измества Тангра, боилите от старите родове бяха въстанали, опитвайки се да свалят владетеля, който им налага нов бог. Предвождани от Иратаис от великия род Дуло, те се бяха изсипали като скакалци пред портата на Вътрешния град, искайки главата на хана, но в крайна сметка бяха победени. Борис ги беше надвил, след което безжалостно изби бунтовниците и поддръжниците им.

Три години бяха продължили преследванията. Три години беше гонил противниците си, беше ги изкарвал от дупките им като лисици, беше ги бесил, посичал и душил, преди най-накрая да се възцари мир. Волята на хана, сменил титлата си с княжеска, а името си с Михаил, беше наложена.

Кръстът победи гръмотевицата.

След което Борис беше успял да постигне нещо немислимо - обещание за самостоятелна църква, независима и от Рим, и от Константинопол. Гоненията спряха, кръвта от плочите беше измита, на хоризонта изгря ново слънце, обещаващо да огрее поравно всички, а тези, които не приемаха Исус, най-накрая преклониха глава. И точно когато всичко изглеждаше наред, а държавата успокоена, убийствата започнаха отново.

Борис разпознаваше безпогрешно белезите. Отначало слаби и незабележими, те постепенно набираха сила, увеличаваха се и се множаха, като носеща се напред лавина и заплашваха да пометат това, което беше постигнал с толкова много кръв и труд. Князът не се заблуждаваше. Много от поданиците му още носеха Тангра в сърцата си и беше необходима малка искра, която отново да разпали пожара. И сега тази искра се беше появила на север.

Трябваше да бърза!

Да спре надигащата се зла сила още в зародиш, преди да е излязла иззад стените на манастира и покварила сърцата и на останалите.