Николай Пенчев - Студена кръв

Това, което му направи най-силно впечатление обаче, бяха свещениците. Градът беше пълен с тях, още от насипа на външните врати чак до двореца. Със захабени вълнени раса, нахлупени качулки и дървени тояги в ръце или с дебели кожуси, изпод които се подаваха краищата на филони и епитрахили и с медни жезли, без да се страхуват от лошото време, те кръстосваха улиците, понесли кадилници, икони, рула пергамент и кръстове или проповядваха пред черквите на малцината, посмели да ги слушат в хапещия студ. Около тях се лутаха послушници с посинели лица, книжници с изцапани от мастило пръсти и миряни, търсещи благословия. Продавачи на реликви, с дървени сандъци и кожени торби, продаваха стоката си, предлагайки амулети, мощехранителници и изписани на фин велен [7] Тънък пергамент, изработен от кожата на младо животно (теле, агне, яре). молитви, които лекуват болести, предпазват от нещастия или носят късмет. От светилищата на Тангра не бе останало нищо. На техните места се издигаха черкви или малки параклиси с блестящи кръстове, а над всичко това бдеше с високите си бели стени и каменна ограда голямата базилика.

Писарят изпрати двамата си помощници да оставят конете и багажа в близката странноприемница и тръгна към двореца.

Не се радваше особено на предстоящата среща с владетеля. Князът беше добър господар, който уважаваше и издигаше подчинените си, без да се скъпи на постове и злато, но беше повратлив като лисица и никой не знаеше какво всъщност се върти в главата му. Писарят беше страдал от потайността на господаря си, който не го осведомяваше изцяло за плановете си. Това на няколко пъти едва не коства живота на Климент и пречеше на разследванията, които му беше поверил Борис.

Мисията в Константинопол се оказа повратната точка в тази поредица от полуистини, лъжи и лицемерие. Едва измъкнал се жив от византийската столица, Климент установи, че станалото там е само част от по-голям план, в който Борис не го беше посветил.

Войниците пред двореца не го познаха. Симеон беше отвел хората си в казармите и писарят трябваше да се оправя сам с дворцовата стража. Наложи му се да чака в бръснещия вятър, търсейки завет около вратата като прост слуга, докато млад чигат с тънки мустаци и надменно изражение го провери кой е и по какъв въпрос е дошъл.

Най-накрая Симеон се появи, навика войниците и началника им, че не са завели веднага посетителя при княза, но вместо извинение, получи само презрителни усмивки.

Наложи се да чакат още, защото Борис беше свикал съвета на великите боили.

Симеон се извини, че има неотложни задачи, нареди на началника на стражата да се погрижи, щом князът приключи срещата, да му доложи за пристигането на писаря и си тръгна.

Климент се настани на пейка в една от нишите на каменната стена, подложи си наметката върху седалката и търпеливо зачака.

Коридорите бяха полутъмни и мрачни, по ъглите припукваха катранени факли, тук-там имаше разположени няколко мангала, които хвърляха мека светлина. Въпреки големите гоблени, изобразяващи страстите Христови, от стените лъхаше студ. Войници с подковани ботуши и с копия в ръце бавно вървяха напред-назад, а стъпките им отекваха под потъналия в тъмнина таван.

И тук беше пълно със свещеници и книжници. Те с интерес огледаха Климент, но като не го разпознаха, се върнаха към разговорите си. Събрани на групички, духовниците разпалено обсъждаха църковни и светски въпроси, от време на време избухваха пререкания и смях. Повечето носеха навити свитъци - молби и прошения, които се надяваха да връчат на Борис или на някой от останалите участници във Великия съвет след края му.

Най-накрая високите двери се отвориха, стражите застинаха мирно като истукани и князът, начело на разпалена група боили, излезе от тронната зала.

Климент разпозна Еспор, който, облечен във везан със злато дебел елек и лъснати до блясък ботуши, забързано шептеше в ухото на владетеля. Зад него важно вървеше Петър, човекът довел папските легати в България. Следваше ковчежникът Псел - нисък и слаб като клечка, със стиснати тънки устни и шарещи черни очи. Точно до лакътя на Псел, извисяващ се като канара, бавно пристъпяше Методий - един от първите военачалници и съперник на Еспор. Огромното му шкембе се тресеше над обкования със сребро колан, подрязаната по последна мода брада придаваше на тлъстото му лице с малки очички комичен и несериозен вид, който не отговаряше на ранга му. След тях, облечени в подплатени кафтани и с кръгли шапки на главите, следваха останалите велики боили от съвета. Климент познаваше някои от тях, но имаше и такива, които виждаше за първи път.