Пол Дохърти: Шпионите на Собек

Амтеф отметна плаща си, изправи се на крака и се огледа. Спътниците му спяха дълбоко, тъмните силуети на телата им смътно се очертаваха на слабата светлина. Огънят от изсушен тор съскаше и догаряше с пращене. Луната се криеше зад реещите се облаци, покрили с плаща си звездите — небесните цветя. Сякаш небесата се бяха отдръпнали нависоко и не висяха, както друг път, подобно на обсипан със скъпоценности балдахин над земята. Амтеф се чувстваше леко неразположен и се почуди дали да не пийне от блещукащото на бледата светлина езерце, което се образуваше от водоизточника. Прекоси оазиса, като си проправяше път през шубраците, и застана до ръба на водата; облегна се на едно високо палмово дърво и се загледа в огромното укрепление на Тимсах, дълга грамада от скалисти черни руини, разпръснати нашироко и безредно, свидетелство за войните на предишни фараони.

Свещеникът на оазиса, Небхер, който живееше в малка хижичка на върха на високия бряг с изглед към реката, твърдеше, че из крепостта бродят духове. Повечето хора гледаха да се държат настрани от Тимсах, с изключение на шешу — пустинните скитници и пясъчните жители. Призрачно място! Амтеф потръпна. Той си припомни зловещите истории за мистериозното изчезване на някои имперски пратеници, търговци и емисари; дори дъщерята на Небхер беше изчезнала. Замисли се за своя стар приятел Манесо, свещеник в Параклиса на ухото в храма на Нубия, който често казваше, че пустинята е обиталище на демоните. Дяволи и зли духове ли се таяха и тук? Амтеф усети как го побиват ледени тръпки, после го стресна дълбок гърлен рев. Нощните мършоядни бяха излезли от леговищата си и дебнеха! Вятърът завихри студен въздух около него и той се отдръпна от ствола на дървото. Нещо не беше наред. Чуваше се смеещият се лай на хиена, но беше твърде надалече. Трябваше да е по-близо; те винаги бяха наблизо, дори само за да наблюдават и да чакат. Амтеф потърка очи. Трябваше да бъде по-бдителен. Долови лек шум, сякаш нещо се плъзгаше край него, и се огледа. Вятърът фучеше и стенеше в прещипа и в короните на дърветата из оазиса, браздеше и накъдряше водата в басейна. Какво не беше наред? Амтеф погледна пак през пустинята към призрачните руини на Тимсах. Те бяха толкова тихи, толкова спокойни, сякаш хищниците на нощта се бяха изтеглили, отстъпвайки пред някаква по-голяма опасност. Той тихичко зашепна молитва към Този, който гледа от сенките. Спомни си за своя раковинен рог и забърза към постелката си, но в този миг пред него се изправи страховита сянка, сякаш изникнала от прахта. Някаква гротеска, поглъщач, унищожител със зло лице; маска ли беше това? И този къс червено платно, изпънат между ръцете му? Амтеф изпищя и се обърна, за да побегне. Фатална грешка, защото това го остави незащитен за червената кърпа, която се уви като змия около гърлото му, за да пресуши дъха му завинаги.

Драматичният глас на Капелана на Кладата, жрец на екзекуциите, се носеше през горещия въздух над Хълма на Черепа. Той стоеше пред редицата на осъдените мъже, коленичили с извити ръце и с глави, отметнати назад, така че намазаните им с масло лица лъщяха на палещата слънчева светлина. Затворниците мърдаха неспокойно в дрънчащите окови и гледаха с ужас към дупките в земята и към острите колове, оставени до всяка една от тях. Това бяха нубийци, арити, същите, които бяха оцелели при клането в храмовия двор в Карнак. Гледаха ту към Капелана на Кладата, ту към господаря Амеротке, Главния съдия от Залата на Двете истини, присъстващ по нареждане на Божествената, за да наблюдава изпълнението на присъдата. До съдията стоеше господарят Валу, Очите и ушите на фараона, главен обвинител по всички престъпления, извършени срещу Великия дом. Амеротке, облечен в пурпурна тога, гледаше със състрадание към затворниците. Те щяха да умрат тук и да бъдат запратени към Далечния запад, лишени от ритуалите на Озирис, набучени живи на кол на този скалист хълм. Коловете щяха да бъдат забити във вътрешностите им и осъдените щяха да се гърчат в агония, докато пустинният вятър запушеше ноздрите, очите и гърлата им с пясък. Ужасяващите им писъци и зловонието на кръвта щяха да примамят мършоядните — пернатите лешояди, късокосместите чакали, ивичестите хиени и свирепите лъвски глутници. Кошмарна смърт на зловещо място, тук, върху сухите пламтящи полета на ада!