Пол Дохърти - Шпионите на Собек

Хармонията в Дома на гората бе грубо нарушена и разстроена седем дни по-рано, когато дълбоко в буренясалата и занемарена градина беше открит подпухнал труп на мъж с отсечени ръце. Странникът, когото никой не можа да разпознае, беше гол и по всичко личеше, че е бил удушен — около гърлото му имаше все още здраво пристегната кърпа от червено платно. Плъзна слух, че непознатият сигурно е жертва на отколешните врагове на Имотеп — аритите. Може би това беше предупреждение? Всеки един от домакинството на Имотеп започна да си припомня истории и легенди за аритите. Ако техният господар беше нарочен и набелязан за екзекуция, то тогава Сет, като гигантски прилеп, щеше да прелети бързо и потайно в Дома на гората и нямаше да има спасение. Подобни слухове, заедно с вестта за скорошното покушение срещу живота на царицата фараон, се носеха из Тива като огън през сухо стърнище. Последваха ги още новини — за избиването на нубийските пратеници на аритите в двора на Карнак и за мъчителните изтезания, на които бяха подложени оцелелите. Всичко това сигурно беше събудило спомените на Имотеп за неговите някогашни бойни дни, когато фараон Тутмос беше нахлул в Нубия, за да изкорени веднъж завинаги тази зловеща секта.

И така, в този късен следобед Имотеп се беше оттеглил и си почиваше в своята Къща на тишината. Беше спуснал резето на вратата отвътре, а Рахмел, неговият верен слуга и телохранител, беше направил същото отвън, изолирайки напълно господаря си от всякакви вълнения и тревоги. Домочадието на Имотеп и прислугата му очакваха, че господарят им ще напусне къщата чак към залез, както обикновено, за да хване последните лъчи на слънцето и да нашепне своята лична поема на Ра. Когато обаче слънцето залезе и тъмата се спусна, а часът на бухала настъпи — часът, в който градината на Имотеп оживяваше от писъците на нощните твари, а дивият прещип се поклащаше от промъкването на хищните ловци, той все още не беше напуснал убежището си. Икономката Сихера бе повалена от някаква мистериозна болест в своята тясна стаичка и още повече се разтревожи, когато слухът за случващото се стигна до нея. Часовете минаваха. Рахмел чукаше по вратата с боздугана си и викаше господаря си по име, но без никакъв резултат. Домът на тишината беше обграден от слуги, държащи запалени факли. Пармен, икономът, без да скрива тревогата си, даде нареждане да разбият вратата. Махнаха външното резе и започнаха да я блъскат, докато тя поддаде, а вътрешните държачи на резето се счупиха и то падна. Слугите отвориха широко вратата. Вътре ги посрещна тъмна бездна. Пармен влезе, а след него и Рахмел. По нареждане на иконома другите останаха долу, под стълбите. Те видяха как вътре в стаята лумна светлина от запалена факла. Последва ужасяващ, сърцераздирателен вик. Пармен излезе, залитайки, навън, с килната настрани перука, застана на горната площадка на стъпалата и закъса дрехите си. Дъщеря му Неферен се опита да го успокои, но не успя; Пармен просто я хвана и я завлече вътре, в тъмнината на къщата, за да й покаже ужасната гледка там. Слугите продължаваха да стоят в неведение. След малко Рахмел се появи отново и вдигна ръце.

— Господарят ни е мъртъв — възвести той. — Аритите, убийците от кланицата, са били тук.

Същата вечер, когато ка , душата на Имотеп, започна своето страховито пътешествие през Ам-дуат 30 30 Задгробният свят на древните египтяни. — Бел.прев. , за да срещне Сенките, поглъщащи живота, на царския куриер Амтеф предстоеше да поеме по същия път. Той бе напълно убеден, че е в безопасност. Та нали беше Уп-тиу-Нес! Царски пратеник, имперски куриер, намиращ се под пряката божествена закрила на фараона и на Апуи, Бога на вестоносците. Амтеф беше безкрайно горд с царския картуш — печата, който висеше на ремък, пристегнат за дясната му китка, и се пръскаше от гордост заради важността на собствения си статут. Той се опиваше от наслада само при мисълта, че пътува на имперската баржа с царските вимпели на Хор, с охрана от десетима гребци — яки, плещести мъжаги, все ветерани от полка на Анубис. Цял ден бяха пътували от лагера на генерал Омендап, разположен извън Тива, за да стигнат до този оазис. Общо взето, пътуването беше приятно. Разливът на Нил беше привършил и селяните и земеделците безспирно се трудеха из плитките басейни и езерца, образувани от щедрия прилив на водата. Мъже, жени и деца неуморно копаеха вади, за да отведат тлъстата, плодородна черна тиня към своите ниви, за да обогатят почвата им и да ги засеят, след като изсъхнат. Деца, яхнали волове, вдигаха своите остени, за да приветстват Амтеф, царския куриер. Рибари и фермери викаха семействата си, наслаждаващи се на сенките до малките си, правоъгълни къщички от изсушен на слънце кирпич, измазани с тор и пясък срещу природните стихии, за да дойдат и да видят пратеника на фараона. Амтеф преливаше от гордост при цялото това уважение и не можеше да спре да се надува и перчи. Той отпиваше на едри глътки от откриващата се пред очите му гледка: крокодили, които се препичаха на ранното сутрешно слънце, раззинали паст по посока на изток; хипопотами, които търсеха подслон дълбоко в папирусовите гъсталаци или играеха шумно в гъстата крайречна острица. Баржата му плавно се носеше покрай този речен театър, носът й прорязваше плавея и се провираше ту между останки от някогашни корабокрушения, ту покрай някой случаен труп на животно, хванато в капана на придошлата река, вече надушен от речните зверове. Сцените се сменяха, докато минаваха покрай оголените скали, чиито цветове преливаха и се меняха при докосването на слънчевите лъчи, но Нил не се променяше — винаги пълен, богат и плодоносен, гален от ветреца, носещ какви ли не миризми от пустинята и от селата покрай речните брегове. Накрая стигнаха до оазиса Синджар точно когато небето се обагри в бледожълтеникавите нюанси на залеза. Синджар! Странно място! Гъста горичка от палмови дървета и висока, жилава трева около водоизточника, който даваше чудесна сладка вода. Армията на фараона и пратениците му винаги използваха този оазис при пътуванията си на юг. Тутмос I беше положил стела 31 31 Паметна плоча със свещени символи. — Бел.прев. от камък, възхваляваща благоуханието и изобилието на кладенеца и отдаваща благодарност на Хор Червеноокия за неговата щедрост. Оазисът Синджар беше изолирана и усамотена, но плодородна територия, прекрасно убежище насред Червените земи, с техните чакълести пътища, сух и прашен въздух и пясъчни ветрове.