Пол Дохърти: Шпионите на Собек

Сененмут следваше паланкина, бърчейки нос в облаците парфюм, които се разнасяха наоколо. Внезапно процесията спря. Носилката се разклати, сниши се и се озова на земята.

Сененмут забърза напред. Единият от нубийските носачи, изглежда, беше припаднал. Извлякоха го настрани, но в този момент друг нубиец, държащ една от задните греди на паланкина, скочи. Около едната му ръка имаше надиплена кървавочервена кърпа. Сърцето на Сененмут се сви от ужас. Мъжът се изкачи зад трона. Хатусу се обърна. Сененмут изтегли камата си и се хвърли напред. Но Куфу, първожрецът, се оказа по-бърз от него: грабна копието на един стъписан войник от стражата, изтича, заби го дълбоко в атентатора и го прекатурна, сякаш беше риба, набучена на шиш. Нубиецът, който бе припаднал, се изправи на крака. Другите носачи също се раздвижиха, но Мариану и Накту-аа бързо се опомниха от първоначалния шок. Мечове, ками и копия засвистяха, докато телохранителите се сражаваха с атентаторите.

— Избийте ги! — изкрещя Сененмут. — Избийте ги до крак!

И великолепният двор на това съвършено място се превърна в истинска кървава кланица, сякаш Сет Червенокосия беше нахлул от юг, от пустинята, от Къщата от огън.

Три дни след опита за покушение срещу Хатусу, късно вечерта, небето бе придобило цвета на тъмносин сапфир, Сет посети и Дома на гората, на север от Тива. Великолепното имение бе наречено така от своя собственик Имотеп, за да поддържа живи спомените за воинската му служба в неговата родна страна, провинцията Нубия, Страната на горящите лица. Имотеп беше станал главен метру, сиреч съгледвач, в Шпионите на Собек, когато бащата на Хатусу, Тутмос I, беше нахлул с огън и меч и бе разгромил Народа на Лъка. Той и племето му бяха решили да се подслонят под сянката на фараона и Имотеп беше щедро възнаграден за лоялността си с брак със закръглена и миловидна щерка на тавански благородник, както и с обширни имоти извън Тива, недалеч от извисяващите се в небето пилони на Нубийската врата. Преуспял и натежал с годините, Имотеп тънеше в охолство и благоденствие. Вярно, жена му почина бездетна, но той не се ожени отново. Вместо това се затвори в себе си, разчитайки на Пармен, своя домоуправител, на дъщеря му Неферен, на верния си телохранител Рахмел и на старата си икономка Сихера.

До тази нощ животът в просторния Дом на гората беше безоблачен и спокоен. Имотеп беше оставил обширните си градини, защитени от висока и масивна зидана ограда и двойно залостени врати, да избуяват на воля, с изключение на зеленчуковата градина, където грахът, лещата, лукът, марулите и краставиците растяха до редица плетени конусообразни пчелни кошери. Останалата част от имението обаче си оставаше необработена, включително и малката овощна градина от нарови, финикови и други плодни дървета. Имотеп беше занемарил и свещените чинари, и свещените върби, както и палмите, дъбовете, акациите, и тамариндите. Те бяха избуяли и обрасли през годините, клоните им се преплитаха над високите треви, бяха заобиколени от туфите бурени и зеленясалите, заблатени от тиня езерца и басейни. Той твърдеше, че в това подивяло състояние градината е по-естествена и му напомня за джунглите на родната му Нубия. Имотеп обичаше да повтаря, че лисиците, мармозетите 29 29 Дребно животно от рода на маймуните. — Бел.прев. и маймуните биха се чувствали тук някак по̀ като у дома си, както и скалните гълъби, гугутките, лястовичките и ярко оперените кралски рибарчета, които гнездяха в зеления сумрак, за да се прехранват с милиардите мушици и великолепните крилати пеперуди с фантастични криле. Тази занемареност не беше заради липса на пари. Имотеп със сигурност не беше скъперник. Самата къща, с колонадните портици и галерии, имаше широка и полегата рампа със стъпала, издялани симетрично от двете й страни. Постройката беше внушителна, с обширна градина на плоската покривна тераса, с квадратни прозорци, с декорирани дървени трегери и двукрила входна врата, изработена от най-скъпо кедрово дърво. Просторното жилище беше построено върху каменен постамент; главната къща се състоеше от колонна зала, спални, отделни частни апартаменти, складове, кабинети, отходни места и баня, а във впечатляващия с размерите си заден двор имаше открита лятна кухня и пристройка, над които беше опънат предпазен навес. При цялото й великолепие и при всичките й достойнства обаче не главната сграда бе гордостта и радостта на Имотеп, а по-скоро онази, която той наричаше своята Къща на тишината, намираща се в най-отдалечения край на градината: великолепна, изискана и елегантна резиденция, издигната върху каменни основи, с блестящи варовикови стени, в които бяха прорязани шест прозоречни отвора, по два на всяка една страна на правоъгълната постройка. В сградата се влизаше през двукрила врата, отвеждаща в сенчеста входна колонадна галерия, от двете страни на която имаше пилони, толкова наситеночервени, че изглеждаха като напоени с кръв. Така наречената Къща на тишината беше построена по модела на древните мастаби — погребалните домове на Нубия. Казваха, че постройката, с нейните елегантни изящни корнизи и фасада с колони, им напомня за нубийски храм. Но за Имотеп това си беше неговият Ипет-сут, убежището, в което можеше да се усамоти, да пише мемоарите си и да блуждае из миналото. Но той дори и не предполагаше, че това кътче на утеха ще стане негово лобно място.