Пол Дохърти: Шпионите на Собек

Затворниците вече се бяха превърнали в купчина зеещи рани. Бивши носачи на царския паланкин, те и техните вече мъртви колеги бяха арити, убийци от кланицата, от Дома на смъртта, посветени на своята злокобна богиня, удушвачи, които убиваха жертвите си със свещени червени кърпи. Това бе установил Валу. Беше ги изтезавал в Дома на оковите, докато телата им не бяха подгизнали от кръв. В крайна сметка те не се прекършиха, нито си признаха нещо, освен че са действали по заповед на Сгеру, техния главатар, Мълчаливеца, с цел да принесат Хатусу в жертва на своята богиня. Сега всичко беше приключило. Те бяха осъдени от Амеротке и процесията за екзекуцията беше напуснала Тива веднага след пукването на зората, за да се отправи към Хълма на Черепа, където престъпниците щяха да посрещнат ужасната си смърт.

— Господарю! — каза тедженът , командир на ескадрона с колесниците и отговарящ за детайлите по изпълнението на екзекуцията, като остави групата на затворниците и поздрави Валу. — Господарю — повтори той, — присъдата ще бъде изпълнена скоро, нали така?

— Незабавно! — отговори Валу. Той завъртя дребното си тантуресто тяло, раздвижи слънчобрана си и хвърли бегъл поглед към Амеротке. Свинските очички на обвинителя бяха остри и черни като тежки ахати независимо от усмихнатите гънчици около устата му. — Господарю Амеротке?

— Присъдата ще бъде изпълнена незабавно — потвърди Амеротке.

Валу вдигна ръка. Палачите се раздвижиха, сграбчиха затворниците, вдигнаха ги високо над дебелите заострени колове, които вече бяха забити здраво в каменистата земя. Първият осъден беше безпощадно набит на кола сред ужасяващи писъци и викове. Плисна кръв. Амеротке погледна към колесницата си. Конярят се опитваше да овладее великолепния чифт дорести коне, които се изправяха на задните си крака, дърпайки блестящата, украсена с релефни изображения, колесница, и подрънкваха амунициите и окачените отстрани колчани със стрели. Човекът се мъчеше да предотврати попадането на кафявата сбруя в полуоската и в спиците на колелата. И другите коняри имаха подобни проблеми. Въздухът се раздираше от смразяващи кръвта звуци, докато набиваха на кола и втория затворник. Амеротке почувства как стомахът му се бунтува. Потта обилно квасеше голите му гърди. Той махна карнеоловия си нагръдник и го пъхна в торбичката, пристегната на широкия пояс около кръста му. С обутите си в кожени сандали крака нетърпеливо потърка посипаната с чакъл земя, а конете му отново заподскачаха и се вдигнаха на задните си крака. Златисточервеникавите пера, закрепени между ушите им, се поклащаха от горещия вятър. Амеротке усещаше, че трябва да се махне веднага. Обърна се, но Валу го сграбчи за китката.

— Господарю, Божествената каза, че ние трябва да наблюдаваме екзекуцията. Ние сме официални свидетели. Аз съм Очите и ушите й, а вие, вие сте нейният Върховен съдия.

— Обвинителю Валу — потръпна Амеротке и се дръпна от здравия му захват, — аз вече бях свидетел. Сега веднага махнете ръката си от китката ми! — блъсна той ръката на Валу и изсъска: — Аз съм свидетел, но всичко това просто не ми доставя удоволствие. Уведомете ме, когато приключи.

Той отстъпи настрани, а въздухът се раздра от нови изтерзани писъци. Погледна нагоре. Небето беше яркосиньо и фараонските кокошки — сивокрилите лешояди, вече се бяха появили и се рееха високо, а от далечината долиташе остър, смеещ се лай на хиена. Лееше се прясна кръв! Пустинните мършоядни хищници си точеха зъбите и ноктите.

Амеротке стигна до колесницата си, качи се в нея и изрита сандалите си, за да разтрие босите си крака в плетения ракитен под. Усмихна се на коняря, който отстъпи назад. Амеротке хвана поводите, цъкна с език и заговори нежно на дорестите коне, които продължаваха да потръпват неспокойно и да подрънкват амунициите. Той ги подкара напред и надолу по каменливия склон, ограждащ пустинята, която се простираше докъдето поглед стига — огромно плато от блещукащи светлини и тайнствени вълнисти форми. Нов писък раздра въздуха. Амеротке опипа къдрицата коса, която се спускаше покрай едната страна на лицето му — ексцентричен спомен за клетвата, дадена пред паметта на отдавна починалия му брат. Той премигна, за да паднат сълзите, причинени от парещия пясък и от жежкия ослепителен блясък на слънчевите лъчи, после прехвърли юздите в едната си ръка и вдигна диплите на тогата си, за да предпази с тях главата и лицето си. Грабна камшика и като го стисна здраво, изплющя силно над конете. Те откликнаха мощно, преминавайки от тръс в лек галоп. Камшикът отново изплющя. Колесницата потегли в пълен боен щурм. Коне, ездач и карета се залюляха в едно, летейки като стрела през горещите пясъци, а колелетата се плъзгаха леко и едва докосваха земята. Амеротке премести крака, за да заеме по-стабилна позиция и да запази равновесие, докато водеше конете, и се наслаждаваше на неистовия устрем на щурма, прочистващ ума му от ужаса, на който току-що бе станал свидетел. Остави конете да потичат на воля, после леко забави темпото им, когато видя двете стари, пресукани едно о друго палмови дървета — останки от някогашен древен оазис, сега почти изцяло превзет от пустинята. Подкара в лек галоп, усещайки как колелетата леко буксуват в пясъка, после обузда конете и ги отведе под рехавата сянка на палмите. Скочи и се опря на колесницата, проклинайки тихичко горещия пясък, който пареше краката му.