Пол Дохърти - Шпионите на Собек

Освен това армията бе лишена от жизненоважна информация и атмосферата на безпокойство и подозрения се усилваше. Имперските куриери, използвайки както Нил, така и пътищата на Собек през оазисите, изчезваха като утринната роса, без да оставят никакви следи. Индивидуални пратеници, дори и емисари с въоръжен ескорт — никой май не беше в безопасност. Скоро след атаката срещу нея Хатусу, царицата фараон, беше изпратила Амеротке на юг от оазиса Синждар, по пътя към Първия праг, където за последно бяха забелязани няколко изчезнали куриери. Амеротке облегна глава на дървото и се загледа нагоре към кръжащия над него лешояд. Истинска мистерия! Този усамотен и отдалечен оазис сякаш бе обитаван от духове. Малка горичка палмови дървета, обрасла с непроходим див прещип, ограждаше захранвания от бликащия извор басейн. Капеланът на оазиса, Небхер, който живееше в кирпичена къща на брега на Нил, не му беше от особена помощ, тъй като проявяваше загриженост главно за своята собствена дъщеря Исала — тя също бе изчезнала. Странен беше този Небхер, с мръсното си, угрижено лице, върлинестото си тяло и оскъдната си коса. Бивш свещеник в Параклиса на сълзите в храма на Изида, той беше награден с храмовия имот в Синджар и му беше предоставена службата на капелан в това доста оживено южно средище. Амеротке махна с ръка, за да отпъди насекомите, които кръжаха край главата му. Небхер изглеждаше не само разтревожен, но и дълбоко уплашен. За какво? Заради изчезванията? Амеротке беше направил щателни и задълбочени разследвания в селата на север и на юг от оазиса — никой не беше чул или видял нещо странно и нередно, не беше открит знак за насилие. Асурал, капитанът на стражата на Амеротке, и неговата кохорта войници, всичките изпечени, стари ветерани, бяха преобърнали надлъж и нашир целия район. Накрая Амеротке получи тяхното заключение — нищо! Пустинята и реката може и да бяха диви и безкрайни, но да се скрие труп, беше трудна работа. Нил винаги изхвърляше своите мъртъвци, а пустинята беше хранилка за ордите от препитаващи се с мърша животни. И все пак не беше открито нито кокалче, нито следа от поне един от всички изчезнали. Накрая Амеротке сам беше пребродил укрепленията на Тимсах — високи кули, издигащи се над цяла редица сгради с рушащи се стени, изоставени от всяка жива душа с изключение на пясъчните жители и пустинните скитници, които намираха подслон и убежище в техните сенки. Не беше открил нищо необичайно. Остана два пълни дни в Синджар, като се настани в едно близко селце. Установи само, че някои от онези, които бяха изчезнали, със сигурност бяха посетили оазиса. Небхер пазеше щателен регистър на разходите, правени във връзка с посещенията на официални лица, тъй като те подлежаха на възстановяване от Дома на среброто в Тива. Въпреки всичките си разследвания и издирвания Амеротке не откри нищо подозрително. Куриерите явно бяха посетили Синджар, а после бяха отпътували.

Съдията и охраната му се бяха върнали бързо в Тива, където ги очакваха още смъртни случаи сред меджайските съгледвачи, без да има никаква улика за това, какво или кой ги беше отровил. Същевременно Валу беше подложил на жесток разпит аритите, заловени в Карнак. При завръщането си Амеротке посети Дома на оковите, но въпреки изкусните умения на своите палачи Валу не беше успял да изтръгне нищичко от тях. Съдията нямаше друг избор, освен да произнесе смъртната присъда, а после да присъства и свидетелства на изпълнението на наказанието. Отпи още една глътка вода. Да, победата на Хатусу в Делтата със сигурност беше помрачена от разрастващата се криза, но имаше дори и нещо още по-лошо. Имотеп, някогашен служител на Тутмос I, бивш началник на Шпионите на Собек, който бе воювал срещу аритите в Нубия, беше намерен удушен в имението си, без да има никаква следа за това, как убиецът е успял да проникне в стаята при него. Още по-странни от това бяха докладите за голия неидентифициран труп, открит в градината на Имотеп, също удушен с прокълнатата червена кърпа, използвана от аритите. Ето такива мистерии очакваха Амеротке веднага щом се завърна в Тива.

Съдията бе стигнал до едно категорично заключение. Той бе убеден, че причинителят на настоящите проблеми се е притаил в Тива. Някой предумишлено всяваше хаос, безпокойство и смут, при това с блестящ успех. Бе нападната Хатусу! Духът на меджаите беше сломен. Лоялни нубийци бяха арестувани. Емисари и куриери, пратени на юг, изчезваха, сякаш се изпаряваха във въздуха. Последното беше наистина опасно, защото рушеше комуникацията на Божествената с Нубия. Амеротке надигна меха и навлажни лицето си. Зарея поглед в пустинята. Вятърът довя слаб пронизващ писък, после го отнесе в далечината. Той затвори очи. Откъде трябваше да започне? Омендап искаше да се втурне незабавно на юг и да помете с огън и меч Нубия, да опожари до основи твърдината в Бекна и така да сложи край на размириците. Амеротке не беше съгласен. Той категорично препоръча армията да не тръгва на поход, докато кризата в Тива не бъде овладяна. Според него онзи, който бе организирал нападението срещу Хатусу, бе виновен и за смъртните случаи сред меджаите и за изчезването на куриерите, а също така и за подривната дейност в нубийския полк. Хатусу беше тази, която поиска именно онези нубийци да носят паланкина й — всички имаха безукорни биографии и бяха известни с храбростта и предаността си, но все пак някой някъде, някога беше преобърнал сърцата им, дочаквайки подходящата възможност, и ги беше завербувал. Амеротке твърдеше, че Сгеру, Мълчаливеца, този, който ръководеше аритите, сигурно се намира в Тива. Естествено, подозренията бяха паднали върху храма на Нубия, онзи черен каменен комплекс от постройки, всепризнат символ на нубийската лоялност. Сега обаче доверието в него бе дълбоко разклатено. И все пак Куфу, върховният жрец, беше оказал решаваща помощ в осуетяването на атентата срещу Хатусу.