Пол Дохърти - Шпионите на Собек

— Аз съм от едно селце дълбоко в Юга. Баща ми се сражаваше на страната на Тутмос, бащата на фараона, и затова и аз заедно с други младежи се отправих на север като наемник. За кратко служих в армията на вицекраля на Нубия, после тръгнах да пътешествам, като служех ту на този, ту на онзи господар. Накрая пристигнах в Тива. Успях — получих хляб и сол, положих клетва и станах член на царския нубийски полк.

— И беше щастлив? — попита Амеротке.

Затворникът изкриви лице в гримаса.

— Нощем мечтаех за своето селце, за младата жена, която познавах, но както знаете, господарю, дните преминават в седмици, седмиците — в години. Слънцето изгряваше, слънцето залязваше. Животът те хваща в капана си. Като човек, вървящ в тъмнината, правиш стъпка подир стъпка, без да знаеш накъде те отвежда пътят.

— Сражавал ли си се за фараона? — попита Амеротке.

— Да, сражавал съм се, а когато дъщеря му получи короната, отново положих клетва.

— Но какво се промени? — попита Амеротке.

— Аз служих предано на Дома на войната — вдигна рамене затворникът, — срещу теджену 35 35 Или техену — жителите на Либия. — Бел.прев. и шешу 36 36 Номадските племена от пустинята. — Бел.прев. . Пътувах с кораб и се сражавах в кървави битки покрай горчивите води на Великото зелено море, както и в Червените земи, но също както моите другари мечтаех за Нубия. Станах свидетел на разрастването на мощта на Египет и на огромното съкровище, което той трупаше от данъците, налагани на моята родна страна. Знаехме за аритите, легендарните воини, които още се държаха в тяхното укрепление в Бекна. Нощем си разправяхме приказки от нашата страна, сърцата ни натежаваха и се изпълваха с тъга. Питахме се защо ядем египетския хляб и спим под чуждото небе.

— Но всички войници го правят — каза меко Амеротке. — Дали са египтяни, или чужди наемници, те винаги бленуват за дома, който не съществува, за някое момиче, което се сбръчква с възрастта, за семейството, което всъщност никога не са искали. Така че, какво конкретно се промени при теб? — той отново му даде меха с водата. Мъжът го взе. — Станал си офицер? — продължаваше да го притиска Амеротке. — Говориш чисто, с ясен език. Интелигентен си. Фараонът сигурно те е повишил и те е наградил с яка от злато и гривни от сребро.

— Получих всичко това — свали меха нубиецът и го подаде обратно на Амеротке. — Заради това бях избран да нося паланкина на фараона, когато тя се завърна в Тива.

— Чакам твоята история — настоя Амеротке. — Какво се промени и кога?

— Беше преди разлива — нубиецът хвърли бегъл поглед на Амеротке. — Времето в Тива беше много горещо, камъните сякаш пламтяха. Разбрахме, че фараонът събира войска за поход на север, но ние бяхме изпълнили воинския си дълг. През повечето време имахме възможност да разпускаме в казармите или да се шляем из града. Бях подочул слухове за посетители от Нубия. Хората се измъкваха навън нощем. Провеждаха срещи в горещи, задушни стаи и всички млъкваха, щом влезех. После се свързаха с мен.

— Как? — попита Амеротке.

— Един от другарите ми, които току-що набихте на кол — горчиво се изсмя затворникът. — Той дойде при мен. Каза ми, че в определена винарна ще трябва да се срещна с някой, който има да ми разкаже една история. Естествено, бях любопитен. Разбирах, че се случва нещо важно, затова се и съгласих. Отидох с другаря си през нощта доста след като светлината бе угаснала и полицейският час бе настъпил. Коя винарна ли, господарю? Да си кажа правичката, не мога да си спомня къде точно е това място. Водеха ме по тесни като иглено ухо улички и сокаци, разкарваха ме нагоре-надолу явно за да ме объркат нарочно, а накрая ме бутнаха под една тента и ме напъхаха в някакъв вход. Стаята, в която ме въведоха, беше тъмна и вонеше ужасно. Светеше една-единствена лампа. В дъното чакаше една фигура.

— Мъж или жена? — попита Амеротке.

— Мъж — отговори му нубиецът. — Той знаеше името ми и ме повика да се приближа. Коленичих, спътникът ми, и той зад мен. Видях, че другарят ми е извадил камата си — усмихна се пленникът. — Трябваше или да приема онова, което ми бе предложено онази нощ, или да умра.

— Някои всъщност са отказали — намеси се Валу. — Не всички от другарите ти биха предали фараона.

— Вярно, вярно — сви рамене нубиецът. — Ние принадлежим на нашия свят. Някои от другарите ми просто изчезнаха. Началникът ни мислеше, че са дезертирали или са били заклани в някоя кавга с ножове. Никога не се задаваха въпроси. Винаги имаше готова изфабрикувана версия. Никой не любопитстваше.