Пол Дохърти - Шпионите на Собек

— Но вие сигурно сте били наясно, че всички останали ще бъдат извънредно бдителни?

— Виждали ли сте някога нападение на пепелянка? — леко се засмя затворникът. — Ето, толкова бързи сме ние.

— Но не и през онзи ден — настоя Амеротке. — Провалихте се. Направихте грешка.

Мъжът кимна.

— Аритът, когото изпратихме да удуши фараона, беше убит на мига. Той направи грешката, едно малко забавяне, което обаче се оказа фатално, защото Куфу, това дресирано питомно псе, се оказа по-бърз.

— А защо удушаване? — попита Амеротке. — Защо аритите вярват, че техните жертви трябва да бъдат удушени с червена кърпа?

— Червеното платно е символ на кръвта. Когато удушаваме някого, ние хващаме като в капан не само душата, ка , но и духа в тялото и ги представяме като завършена, цялостна жертва на нашата богиня. Забележете, дух и тяло — затворникът се наведе и размаха кокалестия си пръст. — Господарю съдия, трябва да бъдете внимателен, както и вие, господарю Валу: вашата работа в Дома на оковите не остава незабелязана. Трябва да направите подходящо всесъжение на нашата богиня — за тези, които екзекутирахте тази сутрин.

— И колко арити има в полка? — попита Амеротке, без да позволи на затворника да го плаши.

Нубиецът разпери ръце.

— Колко песъчинки има в една чаша? Организирани сме в групи от по десетима. Това, което знае всяка една десетица, е сведено до стриктен минимум. Аз се срещах с моя старши в най-тъмни нощи. Ние продължавахме да действаме като… — аритът замълча за миг.

— Вие бяхте лоялни служители на фараона, нали така? — рязко каза Валу. — И всъщност сте станали предатели. Може би все пак трябва да те набуча на кола?

— Вие ми дадохте думата си, господарю Валу, храна, сребро, нож, тояга и дрехи. И ще изчезна.

— Но къде ще отидеш? — попита го Амеротке. — Не можеш да се върнеш при своите хора.

— Мога да се запилея надалече, мога да изчезна от лицето на земята — отговори нубиецът. — Мога да сменя името си, да потъна завинаги.

— Но защо реши да направиш самопризнания? — попита Амеротке. — Така губиш всичко: своите хора, своето племе, своите мечти, своята Нема. Сигурно отмъщението й ще те преследва?

— Аз съм войник — нубиецът се протегна, за да облекчи схващането в гърба и врата си. — Преди всичко съм войник. Тази сутрин не исках да бъда набит на кола. Може би нощес ще съжалявам, че не съм го пожелал, но сега търся живот. Вие, господарю Валу, ми дадохте вашата дума.

— Кажи ми — Амеротке разтри ръцете си, чувстваше и глад, и жажда. Освен това беше убеден, че този човек е лъжец, но искаше да изкара играта докрай. — Този Сгеру що за човек, мислиш, че е?

Затворникът вдигна вежди, примигна и зазяпа настрани.

„Ти лъжеш“, помисли си Амеротке. „Ти умишлено ни водиш по своите фалшиви пътеки, но към какъв край?“

— Господарят съдия ти зададе въпрос — рязко каза Валу.

— Не знам — отговори затворникът, — но може да е и човек с власт, някой високопоставен и образован, с голяма физическа и духовна сила, високоуважаван.

— А бъдещето?

— Бъдещето? — затворникът тихичко се засмя, сякаш на самия себе си. — Какво бъдеще, господарю съдия? Вие сте изправени пред бунт в Нубия. Аритите вилнеят из Тива — те почти убиха вашия фараон. Бъдещето е в ръцете на Нема. Тя ще реши.

Амеротке се изправи и щракна с пръсти, за да повика охраната.

— Вие ми обещахте живота — каза нубиецът.

— Ще получиш живота си — усмихна му се Амеротке. — Но все още не. Ще бъдеш закаран обратно в Тива, в Дома на оковите. Там ще има и други въпроси към теб. Не е ли така, господарю Валу?

Обвинителят кимна.

Амеротке забеляза нервния поглед в очите на Валу и се зачуди дали затворникът не бе успял да го уплаши. Разходи се под сянката на дървото, после се върна обратно.

— Познаваш ли стария воин Имотеп, бивш главен съгледвач в Шпионите на Собек? Преди да тръгна от Тива, получих съобщение, че той също е бил посетен от арити. Удушили са го в имението му, Дома на гората, в неговата Къща на тишината…

— Познавам Имотеп — отговори мъжът, — както и служителите от имението му.

— И? — попита Амеротке.

— Те са предатели, сътрудници на врага, родоотстъпници. Такива ренегати ще бъдат пометени в деня на нашето велико възмездие.

Амеротке приклекна и се загледа в пленника. „Ти лъжеш“, помисли си той. „Всичко, което ни казваш, е репетирано, подготвено, с изключение на този въпрос за Имотеп — не знаеше какво да кажеш, не го очакваше“.

— Господарю Амеротке?