Пол Дохърти - Шпионите на Собек

— Много сериозна работа — каза Амеротке и погледна Валу, който продължаваше да кипи от гняв. — Тези нападатели безспорно са от нубийския полк. Войници, които са се заклели във вярност на Божествената. Чудя се защо ни нападнаха.

— За да убият затворника ни.

— Може би — промърмори Амеротке, стана и леко докосна Валу отстрани по лицето. — Или е нещо по-лошо. Дръзко, безочливо нападение в Града на скиптъра, седалището на фараона Бог, при това срещу Главния съдия и Обвинителя на Божествената, които е трябвало да бъдат жестоко и публично принесени в жертва на тяхната богиня хиена — той погледна назад към затворника, който се държеше за разраненото лице, и промърмори: — Нито го убиха, нито го спасиха.

— Защото ги разгромихме! — подигравателно каза Валу. — Е, време е вече да вървим.

Кортежът бързо потегли през града. Амеротке нямаше време да обръща внимание на гледките и звуците, нито на вихъра от боричкащи се миризми и аромати; всичко беше в размазани цветове, а шумотевицата наоколо сякаш бе замъглена от мислите му. Как, чудеше се съдията, аритите бяха узнали, че ще докарат затворник обратно в града? Усмихна се тънко. Не биха могли, не и преди двамата с Валу да са напуснали Хълма на Черепа. Амеротке беше сигурен, че не друг, а той и обвинителят са били обектът на атаката и че другата цел на нападателите е била да се подиграят на фараона. Макар аритите да не им бяха изпратили своите предупредителни скарабеи — онези свои зли поличби от малко късче чер камък с груба бяла рисунка на дебнеща хиена. Изведнъж Амеротке се сепна и дръпна юздите така силно, че Валу загуби равновесие и се катурна настрани.

— Господарю съдия! — възнегодува той.

— Скарабеят! — възкликна Амеротке. — Аритите не са ни изпратили тяхното предупреждение, макар винаги да го правят. Или поне не са го изпратили лично на нас — горчиво добави той. — Сигурен съм, че скарабеите се намират в домовете ни; заплахата е отправена срещу нас и семействата ни.

Валу незабавно повика един от офицерите си.

— Изпрати шестима войници — изръмжа Валу, — трима в дома на господаря Амеротке и трима в моята къща, за да проверят дали всичко е наред. Питай дали не са получили писмо или подарък, изобщо има ли нещо неестествено? Войниците да останат там до завръщането ни у дома.

Офицерът отдаде чест и побърза да изпълни нареждането.

Валу вдигна полите на робата си и енергично избърса потното си лице с тях.

— Клетата ми дъщеря — прошепна той. — Ако тези хиени я застрашат с нещо…

Амеротке цъкна с език и изплющя силно с поводите. Валу беше дълбоко разтревожен за единствената личност, за която го беше грижа на този свят. Обвинителят прекарваше всеки миг, в който бе свободен от официалните си задължения, с любимата си дъщеря, която наричаше истинското сърце на моето сърце. Амеротке остана спокоен. Норфрет имаше остър ум и беше много съобразителна, а пък Шуфой, независимо от настоящото му увлечение по магии и пророчества, винаги беше нащрек и реагираше своевременно при всяка опасност. Въпреки самообладанието му обаче непресекващият порой от проклятия, които Валу сипеше, задълбочиха тревогата и на Амеротке, докато си разчистваха път през гъмжащата тълпа в квартала на майсторите на саркофази, за да стигнат до храма на Нубия. Комплексът беше обграден от величествени стени. Стройни пилони, увенчани с флагщокове, се извисяваха от двете страни на огромните порти, строго охранявани от поделения на имперския полк на Изида. Те минаха покрай тях и влязоха на територията на храма, в която група сгради обграждаше централния параклис, посветен на Амон Ра от Тива. Амеротке бе посещавал това място и преди и докато другите храмове общо взето представляваха гора от бели и розови камъни и злато, храмът на Нубия беше уникален по своя облик. Повечето от постройките бяха в тъмни оттенъци — пълен контраст на онова, което Амеротке обичаше да нарича другото място на светлината. Но както и другите храмове, така и този на Нубия беше един мъничък самостоятелен град, с тучни градини, сенчести алеи и открити обширни вътрешни дворове, в които статуи и обелиски блестяха ярко на слънцето. Земята бе набраздена от множество специално прокопани канали, препълнени от бистра, искряща нилска вода. Те освежаваха и напояваха плодородния чернозем, специално внесен от Ханаан, за да се отглеждат на него пъстри цветя, зелени ливади, билки, храсти и тучната овощна градина с най-разнообразни плодни дървета. Оживено място беше това, тук се издигаха Домът на живота, Домът на миртата 40 40 Домът на живота е университетът, а Домът на миртата — болницата. — Бел.прев. , множество параклиси, канцеларии, градини и павилиони, пекарни и пивоварни, конюшни и хамбари, складове и ковачници. Свещеници си бъбреха с поклонници, дошли на посещение в храма. Търговци продаваха стоките си, а жреците на ухото бяха приседнали в сенчестите галерии в очакване на онези, които ще пожелаят да излеят душата си и да се покаят за някой грях или за обида на божествата. Хармонията се нарушаваше единствено от мученето на животните и писъците на птиците, събрани за вечерното жертвоприношение. Какофонията им почти заглушаваше припяването на хора, репетиращ химните си, както и подрънкването на систрата, докато хесетите упражняваха свещените си танци. Откъм конюшните и месарниците се носеха миризми, които се смесваха с острия дим от жертвоприношенията, както и със сладкия дъх на зехтин, парфюм и ароматен тамян. Тук Амеротке не чувстваше нито страх, нито лоши предчувствия. Самата Хатусу бе уверила храма на Нубия в своята любов, а първожрецът Куфу тържествено бе заявил на Божествената безсмъртната лоялност на своя храм независимо от това, което се случваше там, далеч на юг.