Пол Дохърти - Шпионите на Собек

Вонящото караулно помещение представляваше просто една входна стая към стъпала, отвеждащи надолу до тесен и зле осветен коридор, край който бяха наредени малките тъмнични килии. Всяка една от тях бе затворена от двойна врата с прорязан високо в дървото малък зарешетен отвор, здраво залостена през средата и в долната си част от тежки греди, поставени в яки метални гнезда. Мястото беше отвратително и твърде тясно, за да побере всички. Амеротке и Валу останаха с Матайа и Шуфой, а плещестият нубийски пазител на Дома на оковите взе затворника и го заблъска грубо към последната килия, чиято врата вече беше отворена.

— Чакай! — пристъпи напред Валу. Той махна на Амеротке да го последва и двамата заедно отидоха в килията. Валу поиска светлина и веднага му подадоха една насмолена факла. Мъждукащият й огън освети мястото, което представляваше мръсна кутийка, цялата в камък. Горещината беше убийствена, а миризмата на гнило — непоносима. Валу подритна делвата за изпражнения с крак. Вдигна нащърбена купа с вода, подуши я, след това я постави обратно на рафта.

— Вкарай го!

Пазителят блъсна затворника в килията и го просна на пода върху дрънчащите вериги. Валу го изрита злобно в ребрата, после излезе, като дръпна Амеротке за ръкава, за да го последва. Пазителят остана, както сам каза, да настани затворника, после и той излезе в коридора. Затвори с трясък вратата на килията и я залости с гредите. Валу нареди на своите войници да останат на стража, след това заедно с Амеротке последва Матайа обратно към светлината, предпочитайки да не забелязва мрачното монотонно напяване на затворника, заключен в тъмнината. Матайа ги поведе обратно по тесния пасаж, като им се извини притеснено за закъснението. Лабиринтът от тесни като иглено ухо коридори внезапно отстъпи пред зали и галерии, изпълнени със светлина. Врати, обковани със злато и сребро, с трегери, блестящи от малахит и лапис лазули, отвеждаха към елегантни стаи със светло боядисани стени, разкриващи великолепни фрески с ярки и живи изображения. Подовете, по които минаваха, бяха настлани с мозайки в наситени цветове и с великолепни сцени на птици, разперили златни криле, пикиращи върху ливади с лотоси във всякакви багри. Минаха през една затворена градина и навлязоха в личните покои на жреца Куфу, започващи с шикозно преддверие с пастелно оцветени стени, настлан с керамични плочи под и боядисани греди на тавана от палмово и акациево дърво. Гърненца с димящи благовония, поставени до кошници с екзотични растения, и разкошни цветни букети ароматизираха въздуха. Стражите им дадоха знак да влязат. Бяха на половината път, когато Амеротке чу някой да произнася името му. Четирима души станаха от каменната пейка до стената в дъното и забързаха към тях.

— Господарю! — спря пред него доста закръгленият им и доста наконтен водач. — Господарю Амеротке, чух, че идвате. Моето име е Пармен, домоуправител на господаря Имотеп, който наскоро бе така мерзко убит…

— А, да — усмихна се Амеротке. — Щях да ви посетя по-късно днес. Аз…

— Господарю, донесохме тялото тук. Искаме аудиенция при господаря Куфу.

— Невъзможно — прекъсна го Матайа. — Както можете да видите, върховният жрец Куфу трябва първо да разговаря с господаря Амеротке. Вашата работа ще трябва да почака.

Пармен отстъпи, преглътна мъчително и разпери ръце. Амеротке почувства съжаление към този шишкав и помпозен човечец, чиято бръсната глава бе изцапана от траурната пепел, с която се бе посипал и която се бе размазала и върху разкъсаните одежди на жалейката. Придружителите на Пармен изглеждаха не по-малко разстроени. Дъщеря му Неферен беше миловидно миньонче, а по хубавото й лице нямаше никакъв грим. Тя не носеше и никакви бижута. Зад нея беше Рахмел, телохранителят, як, плещест ветеран с атлетично телосложение, набръчкано лице и посивяла коса. Най-отзад стоеше Сихера, също облечена в траур, възрастна, но младолика жена със светла кожа и с ясни и светли очи. Тя не носеше перука и беше оставила кичурите на сивите й коси да падат невчесани по раменете й. Амеротке вежливо им се представи, без да обръща внимание на шепота на Валу, че трябва да вървят.

— Останете тук, ако искате — докосна Матайа китката на Пармен, — но господарят ми е много зает.

Пармен и групата му се оттеглиха. Матайа отведе Амеротке и Валу в разкошна стая за аудиенции — неголяма зала с колони, боядисани в ободряващо зелено, със златни капители, изваяни във формата на лилиеви пъпки. Колони ограждаха и басейна с кристалночиста вода; зад тях малка рампа със стъпала от двете страни отвеждаше до трапезарията, където ги очакваха Куфу и Бузирис. Амеротке и Валу се настаниха на възглавниците в синьо и златисто, подредени покрай полираните кедрови масички. След любезностите и встъпителните думи те измиха ръцете си в купи с розова вода, преди да ги ароматизират с малки капчици парфюм. Амеротке използва случая да огледа добре домакините си. Куфу беше сух, жилав и аристократичен, с орлов нос над тънки устни, с подобни на трънкосливки очи. На пръв поглед изглеждаше твърд и студен човек, но не бе лишен от макар и суховато чувство за хумор и любезно се пошегува с Амеротке и Валу за чудотворното им спасение, както го нарече. Бузирис беше нежна, деликатна и хубава, усмихнатите й очи и чипият й нос създаваха впечатлението за жена, която пие до дъно от чашата на живота. Амеротке беше трогнат от това, че и двамата — и върховният жрец, и съпругата му, се суетят около дребничкия Шуфой; повечето жреци се отнасяха с джуджето като с някаква отвратителна твар от Дома на огъня. Матайа също му показваше благоразположението си и всеки път, когато го погледнеше, малкото човече отвръщаше на погледа й и се изчервяваше.