Лили Джърмейн: Седем синове

Понякога не се сещах за него с часове. Друг път минаваше цял ден, а то си седеше там, под повърхността, изгаряйки вътрешностите ми с бруталната си същност. Моята същност.

Прибирах се вкъщи от застоялата работа в шибания застоял град в задника на Небраска и почти изкарвах цял ден без да мисля за баща ми, за Дорнан Рос или за синовете му. Но след това винаги правех нещо безразсъдно, като например да се съблека и да се плъзна под завивките на леглото, и виждах белезите маркиращи дясното ми бедро — седем хоризонтални линии прогорени в кожата ми една върху друга с тъпата част на нажежен в огъня касапски нож. Една за Дорнан Рос и по една за шестте му сина. Като вдълбани орнаменти на старинен креват. Белязана за цял живот за да не забравям. Някои бяха по-плътни, други по-къси, а трети дълги, но всеки един от тях представляваше ужасен спомен за причиненото ми през онази нощ.

Дори и да стоях в износените си дрехи, за да не ги виждам, не можех да се скрия от тях. Не спях добре. Мятах се и се въртях, неспокойна и обляна в пот, събуждайки се от кошмари, в които ме намираха и използваха острата страна на ножа, но не за да ме маркират — нарязваха ме до смърт, за да не говоря с полицията. Защото знаех разни работи. Бях наясно с неща, за които полицията нямаше представа, за купени алибита и места, на които бяха заровени жертви, за момичета, които изчезваха безследно, и за мъже, които пазеха твърде много тайни. Преди мечтаех ден и нощ да забравя за убиеца на баща ми и това, което ни бе сторил. Но не и сега. Сега исках да си спомня всеки един малък детайл, за да може отмъщението ми да е напълно прецизно. Утре щеше да е различно. Утре бе двадесет и първия ми рожден ден — денят, в който щях да получа достъп до тайното си наследство. Няколкостотин хиляди долара, които баща ми бе успял да скрие, преди Дорнан да го натопи за убийството на полицай и неговото семейство, престъпление, което той и синовете му бяха извършили като наказание за провалената сделка с наркотици, която за малко да унищожи клуба. Може и да бяха мръсни пари — баща ми не се бе занимавал с нищо по-добро, освен с пране на пари и произвеждане на наркотици — но бяха неговите пари. Дорнан успя да поеме контрол над останалото, след като задейства плана на ужасното си предателство.

Утре наистина бе рождения ми ден, защото щях да стана нов човек. Днес името ми бе Джулиет Портланд, но утре щях да се събудя изцяло като някой друг.

Някой, който щеше да свали Дорнан Рос и мотоциклетния клуб „Джипси Брадърс“ на колене.

Никога досега не бях напускала страната, но не се притеснявах. В навечерието на двадесет и първия ми рожден ден не празнувах, а кацнах в Тайланд след дълъг и изморителен полет от Щатите. Бях пропиляла доста време, а в Банкок вече беше сутрин. Отправих се директно към болницата, където щяха да ми бъдат направени процедурите. В края на краищата не бях дошла на почивка, нито да се забавлявам.

Бях дошла да се преродя.

Персоналът бе способен и дискретен. Приеха ме и хирургът прегледа отново компютърните снимки, които показваха как ще изглеждам след това.

Преди операцията влязох в една от уединените бани с тоалетна и започнах да се събличам. За момент изпитах внезапна скръб и се погледнах в огледалото за последен път. Като изключим, че вече боядисах червеникаворусата си коса в тъмнокестеняво, всичко останало бе това, с което се бях родила. Бях копие на майка ми. Висока, слаба, плоска, със зелени очи. Малкото лунички по носа ми бяха единствената прилика, която имах с баща ми, а лазера вече бе приготвен да ги премахне. Носът ми, някога тънък и прав, сега стоеше изкривен благодарение на Дорнан, който го бе счупил преди шест години. Никога не зарасна правилно и това беше една от главните причини, поради които не понасях външността си.

Но сега, докато стоях тук напълно гола и самотна, пророних една сълза. За баща ми. За малкото момиче, което някога бях, и за това, което й бе отнето. Пророних сълза, защото бе на път да умре, шест години след като беше измамило смъртта.

Избърсах сълзата и облякох синята болнична престилка, като я завързах отзад. Напускайки кабината, влязох директно в операционната. За дванадесет часа щях да се превърна в напълно нов човек — нов нос, нова кожа, порцеланови фасети на зъбите, изпъкнали скули и нови гърди. Исках да премахна белезите от бедрото си, но лазерната процедура щеше да отнеме месеци върху цялата тази белязана тъкан. Вместо това, щях да се татуирам веднага щом се върнех в Щатите.