Лили Джърмейн: Седем синове

— От полицията искат да разговарят с теб — просъска заплашително. — Казах им, че преди това скъпата ми племенница желае да остане насаме със семейството си.

Погледнах го невярващо, отвратена от това, което намекваше. Чичо Дорнан се изтъкваше като шибан герой покрай изчезването на баща ми. Опитах се да издърпам ръката си, но той я стисна по-силно, спирайки притока на кръв, което ме принуди да изпъшкам.

— Какво смяташ да им кажеш, скъпа моя Джули?

Свлякох се безпомощно в леглото.

— Нищо.

— Не те чух.

— Нищо! — казах по-силно и издърпах ръката си, когато разхлаби хватката.

— Добре — каза той, изправи се и приглади коженото си яке. — Не ми се иска да причинявам на майка ти същото, което причиних и на теб.

Свих се при явната му заплаха и потреперих, когато ме целуна по челото.

— Не се преструвай на жертва — прошепна в ухото ми. — Знам, че ти хареса.

Усмихна се престорено, хвърли букет цветя на леглото до моето и напусна стаята.

Това бе последният път, в който го видях. Иронията беше, че това, което ме глождеше отвътре дори повече от предателството, бе причината. Исках да знам защо. Но два дни след това Дорнан бе убил баща ми. Застрелял го право в челото с ловджийска пушка и му отнесъл главата.

След като Елиът ми каза, че баща ми е мъртъв, спрях да се чудя защо.

Джейс, слезе отново по стълбите, взимайки ги по две, сякаш бързаше да се махне по-далеч от офиса. Върна се на мястото си зад бара и взе полиращата кърпа.

— Скоро ще слезе. — Не му отговорих веднага и той ме погледна изпод прекрасните си черни мигли, за които преди време го бях закачала шеговито. Сигурно изглеждах ужасно, защото вдигна рязко глава и се намръщи. — Добре ли си?

Кимнах бавно и стиснах плота с ръце.

— Сигурна ли си? — заобиколи изрязаната част на барплота и застана до мен с чаша студена вода в ръката. — Изглеждаш така, сякаш ще припаднеш всеки момент — каза той, като постави чашата върху картонена подложка и придърпа зад мен един от столовете на бара. Взех признателно чашата и седнах. Изведнъж усетих болка и отпадналост по цялото си тяло.

„Знаеше, че има вероятност да го видиш. Знаеше, че бе неизбежно.“

Повдигнах рамене и отпих глътка от водата, опитвайки се да се овладея. Ако исках планът ми да проработи, трябваше да се стегна.

— Сигурно е от слънцето — казах и се усмихнах невинно. — Не съм свикнала на такава жега. — Надявах се, че няма да попита откъде съм. В Небраска бе още по-топло, отколкото в Калифорния. Усещах как историята ми започва да се напуква под тежестта на достоверността си.

— Добре, но се пази — каза той и се върна обратно от другата страна на бара.

— Благодаря ти — отвърнах смирено, а думите усещах като горчилка върху езика си.

Дорнан се появи малко по-късно на върха на стълбите, подсвирвайки високо.

— Качвай се — каза и посочи към офиса. Огледах се, като не бях сигурна дали се отнасяше за мен. — Да, ти. Побързай, нямам цял шибан ден.

Изчезна зад вратата и аз се плъзнах по стола и се изправих. Поех дълбоко въздух.

Това бе моментът на истината. Единственият ми шанс да мина на страната на Дорнан и да накарам цялото му шибано семейство да падне на колене.

Не изглеждаше толкова страшен, колкото си го спомнях, и се наложи да си припомня, че сега бях по-голяма и по-силна, отколкото когато бях на петнадесет. Тогава бях толкова малка. Освен това си бях сложила обувки с абсурдно високи токове, които издължаваха още повече фигурата ми. Дорнан седна зад старото бюро на баща ми и се разтършува из документите си, сякаш бе забравил факта, че и аз бях там. Възползвах се от времето да огледам заобикалящата ме среда. Нищо специално — широко бюро с два метални шкафа зад него и увехнало саксийно растение. Единственото нещо, което изглеждаше скъпо, бе картината на стената, изобразяваща сцена от плаж, сякаш от Хавай или някое също толкова красиво място. Изобщо не се вписваше с интериора на стаята и се зачудих дали не е принадлежала на баща ми.

— Търсиш сейфа ли, скъпа?

Върнах вниманието си върху Дорнан, който се подсмихваше, докато удряше по цифрите на калкулатора с дългите си, дебели пръсти.

— Търся сцената — казах, опитвайки се да разведря обстановката. Целият ми план зависеше от това да ме наеме като стриптийзьорка в клуба си. Ако не успеех, трябваше да премина към план „Б“, който не бях измислила още.

Облегна се назад в стола и за пръв път ме огледа хубаво. Чаках търпеливо, знаейки че покривам всичките му изисквания — брюнетка с бронзов тен и големи цици, достатъчно млада за да я чука и наеме на работа без да бъде арестуван. Изпърхах с мигли и разгледах лицето му. Сега бе по-възрастен, но отличителните му черти не се бяха променили. Черти, които доказваха, че несъмнено и седемте му сина бяха негови. Нямаше дъщери, което бе малко милосърдие от страна на съдбата.