Марк Леви - Седем дни за цяла вечност…

Излегнат на леглото си, Лукас погледна малката мигаща лампичка на своя пейджър, затвори книгата и очарован, я остави до себе си. За трети път в течение на четирийсет и осем часа той препрочиташе тази история, доставила му такова голямо удоволствие, както никоя друга досега.

Погали корицата с върха на пръстите си. Този Хилтън бе на път да се превърне в любимия му автор. Взе произведението в ръка, щастлив от факта, че един клиент го бе забравил в чекмеджето на нощната масичка, и майсторски го запрати в отворения куфар в другия край на хотелската стая. Погледна малкия стенен часовник, протегна се и стана. „Стани и върви“ — си каза той зарадван. Застанал пред огледалото на шкафа, Лукас затегна възела на вратовръзката си, оправи сакото на черния си костюм, взе слънчевите си очила от малката мраморна масичка, разположена непосредствено до телевизора, и ги сложи в горния си джоб. Пейджърът, привързан за колана му, не спираше да вибрира. Той бутна с крак вратата на единствения шкаф и се отправи към прозореца. Отмести сивата завеса, за да може по-добре да проучи вътрешния двор. Навън не подухваше никакъв вятър, който да раздвижи мръсотията, заливаща долната част на Манхатън и простираща се до границата на Трибека 1 1 Трибека — квартал в южната част на Манхатън. — Б.пр. . Денят се очертаваше изключително горещ. Лукас обожаваше слънцето, но кой по-добре от него знаеше до каква степен то може да бъде вредно? Не позволяваше ли небесното светило в сухите райони разпространението на всякакъв род бактерии, не беше ли то по-упорито от смъртта, разделяйки слабите от силните? „И беше светлина!“ — затананика си той, вдигайки слушалката на телефона. Поиска от рецепцията да му приготвят сметката. Престоят му в Ню Йорк внезапно се прекратяваше. След като приключи разговора, напусна стаята.

Той откачи алармата от вратата в дъното на коридора, която извеждаше към аварийния изход.

На излизане от хотела взе гореспоменатата книга, преди да се освободи от куфара си, изхвърляйки го в една голяма боклукчийска кофа, и с леки стъпки пое по своя път.

Вървейки по една уличка на Сохо с разместени павета, Лукас жадно наблюдаваше малък балкон от ковано желязо, който се държеше единствено благодарение на два ръждясали нита. Наемателката от третия етаж, млада манекенка с добре оформени гърди, с предизвикателен корем и сочни устни, току-що се бе настанила в своя шезлонг и нищо не подозираше; с други думи, нещата се подреждаха много добре. След няколко минути, ако, разбира се, погледът му не го лъжеше, а той никога не му изневеряваше, нитовете, крепящи малката тераса, щяха да поддадат. Тогава красавицата щеше да се намери три етажа по-долу с разчленено тяло. Кръвта, потичаща от нейните уши и стичаща се помежду паважните ивици, щеше да придава още по-голяма изразителност на изкривеното й от ужас лице. Красивата й муцунка щеше да остане неподвижна, докато се разложи в чамовия ковчег, където семейството на госпожицата щеше да я затвори, преди да хвърли целия този товар в една мраморна урна и да пролее няколко литра никому ненужни сълзи. Нищо и никаква история, в резултат на която в местната преса щеше да се появи нескопосано написана статия и да започне съдебно разследване срещу собственика на сградата. Един технически отговорник от кметството щеше да изгуби работата си (винаги някой трябва да понесе отговорността); един от шефовете му най-накрая щеше да приключи с всичко това, обявявайки, че този нещастен случай е щял да се превърне в цяла драма, ако под балкончето, не дай си Боже, е имало минувачи. Поредното доказателство, че на земята съществува Бог. И точно тук се криеше истинският проблем на Лукас.

Може би денят щеше да започне отлично, ако във вътрешността на този кокетен апартамент не се бе разнесъл телефонен звън и ако глупачката, която живееше там, не си бе забравила мобилния телефон в банята. Лекомисленото създание се надигна и отиде да си вземе апарата. „Безспорно има повече мозък в главата на една патица, отколкото в главата на една манекенка“ — си каза Лукас.

Той стисна зъби и челюстите му изскърцаха като тези на боклукчийския камион, който се спускаше по нанадолнището и се движеше право към него, изпълвайки цялата улица с оглушителен шум. Със сухо изпращяване металното скеле се откачи от фасадата и се сгромоляса. На долния етаж стъклото на прозореца се разби тотално от една отцепила се от парапета пръчка. Огромната маса ръждясало желязо, троглодитно 2 2 Троглодит — първобитен човек, обитаващ пещерите; троглодитно — първобитно. — Б.ред.