Лили Джърмейн - Седем синове

Изглеждаше ми някак познат, но не се притесних, че ще ме разпознае. Бях изучила лицата на всеки един от членовете на мото клуба „Джипси Брадърс“, Венис Бийч, и неговото не беше сред тях.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — каза с дълбок, любезен глас.

Поставих изкуствена усмивка на лицето си и изправих рамене. Циците ми буквално преливаха от малкия потник, но той не ги погледна и за момент. Не задейства и гей радара ми, затова предположих, че просто се държи като джентълмен.

— Търся господин Рос — казах сладникаво, изговаряйки думите с южняшки акцент — единственото хубаво нещо, което ми беше останало от шестте години, прекарани в оная скапана дупка. Не исках да рискувам някой да разпознае гласа ми. — Имам прослушване.

— Изчакай тук. — Обърна се, откривайки гледка към перфектното си задник и… Сърцето ми спря за момент, когато забелязах фамилният герб на „Джипси Брадърс“ на врата му. Герб, носен единствено от президента на клуба, братята и синовете му.

„О, мамка му. Да не би това да е…“

Най-големите ми страхове се потвърдиха, когато се спря на върха на стълбите, водещи към офиса и се провикна към открехнатата врата:

— Тате! Някакво момиче е дошло да те търси за работа.

Разбира се, че беше той. Джейсън Рос, най-малкият син на Дорнан. Едва не се задуших от спомена за последната ни среща.

Момчето крещеше. Двама от братята му го държаха здраво, докато той напразно се опитваше да ги пребори.

— Няма ли да минеш по реда си, момче? — попита Дорнан най-малкия си син. Джейс бе живял под опеката на баща си за много кратко време — по-малко от година — и не бе успял да свикне с живота в клуба след смъртта на майка си. Всички вярваха, че Дорнан бе този, който я бе инжектирал със смъртоносна доза хероин — жената била чиста от шест години, след като разбрала, че е бременна с Джейсън и напуснала клуба, за да отгледа сина си в нормални условия.

Спомних си как лежах на земята, с трески, забиващи се в голия ми гръб и се молех да умра по-скоро. Дорнан и шестимата му големи синове се бяха изредили — някои по няколко пъти — и тялото ми беше на ръба на силите си. Бях пребита на косъм от смъртта, усещах кръв в устата си, стичаща се от носа ми, който Дорнан бе счупил. Мястото между бедрата ми пулсираше толкова болезнено, сякаш някой се опитваше да ме разкъса на две.

Никога преди не бях стигала до нещо повече от целувка, но загубих девствеността си по възможно най-ужасния и отвратителен начин.

Наблюдавах през окървавените си мигли как малкият тогава Джейс се бореше срещу баща си, макар да знаеше, че по-късно щеше скъпо да си плати.

— Моля те, тате, моля те, недей, наранявате я, моля те спри, СПРИ, СПРИ, СПРИ!

— Хайде, синко — изръмжа Дорнан и чух звук от зареждане на пистолет. — Бъди мъж.

„О, господи! — помислих си. — Това е. Щяха да ме убият.“ Ако не бях на крачка да припадна от болка, щях да изпитам състрадание към Джейсън. Изскимтях, когато усетих нещо студено и метално да се пъха насила между тракащите ми зъби. Дорнан бе поставил оръжието си в устата ми. Свих се в очакване. Това беше. Щеше да ме застреля и аз щях да умра.

— Най-добре си изкарай патката и започвай да чукаш малката кучка, или ще й пръсна черепа. Разбра ли ме, синко?

Чувах и в същото време се унасях надалеч. Малки бели петна се появиха в съзнанието ми и болката започваше да утихва.

Джейс се нахвърли върху баща си и се разнесоха звуци от сблъсък, следван от боричкане и викове. Беше ми трудно да чувам. Всичко стана бяло и аз се оставих на течението да ме отнесе, успокоена, че мъките ми най-накрая бяха към своя край.

— Тате — чух Чад да казва. — Тате!

— Какво! — изрева Дорнан.

— Мисля, че умира.

— Глупости. — Груби ръце разтърсиха тялото ми, някой изруга, имаше блъскане, а след това бях вдигната на ръце и отнесена.

Светът бе бял, а след това стана черен и аз потънах в мрачната бездна.

Когато се събудих, светът не бе черен, а депресиращо бежов. Болката се придвижи по тялото ми и ме удари с всичка сила в стомаха, оставяйки ме без въздух. Опитах се да се изправя, но без резултат. Със сигурност имах счупени ребра. Усетих топла ръка в дланта си и погледнах встрани, очаквайки да видя майка си. Вместо това се изправих лице в лице с кошмара, от който се бях събудила. Потиснах вика на ужас в гърлото си, когато Дорнан сложи пръст на устните си — жест, който ми показваше да запазя мълчание. Бях толкова изплашена, че даже не си и помислих да му се противя.