Джером Сэлинджер: Седем несъбрани разказа

„Несъбраните“ разкази на Селинджър са твърде деликатни, за да носят тежестта на един предговор.

Въпреки това ми се искаше да кажа няколко думи за тези читатели, които биха проявили интерес.

„Последният ден от последната отпуска“ е първият непревеждан на български и неиздаван преди настоящата публикация разказ на Дж. Д. Селинджър, който реших да споделя с българските читатели.

Когато през 2008-а дигитализирах за „Моята библиотека“ творчеството на автора, дори не знаех за съществуването на около дузина разкази и новели, които са били публикувани еднократно в периодичния печат и никога след това не са преиздавани или включвани в антологии.

Оказа се, че тези текстове могат да бъдат открити в интернет.

Всеки един от тях има своя история и любопитните биха могли да потърсят информация в англоезичната Уикипедия или други източници, използвайки оригиналните заглавия.

Идеята за този проект се зароди още с откриването на текстовете, но трябваше да минат над шест години, за да намеря подходящия редактор, нужното свободно време, а и да убедя себе си в смисъла от подобно начинание.

Възнаграждението за времето и усилията, които сди, като редактор и коректор, и аз, като преводач сме вложили, е възможността да споделим тези, недостъпни досега на български произведения с читателите, които харесват и обичат Селинджър.

„Моята библиотека“ през годините спечели репутацията на най-сериозния литературен проект на български език в ерата на интернет и, разбира се, това е причината първата публикация на разказите да бъде именно тук.

Поради естеството на работата ни, нямаме нито крайна цел, нито график. Селекцията какво и кога да преведа е изцяло базирана на личните ми предпочитания и вътрешна мотивация.

Приятно четене!

нт, декември 2015

Във ваканция от подготвителното училище за момчета Пенси („Инструктор на всеки десет ученика“), Холдън Мориси Колфийлд обикновено носеше палтото си с велурена яка и велурена шапка. Докато се возеха на някой от автобусите по Пето авеню, момичета, които познаваха Холдън, често си мислеха, че са го видели да върви покрай Saks’ или Altman’s, или Lord & Taylor’s, но обикновено беше някой друг.

Тази година началото на коледната ваканция на Холдън от Пенси съвпадна с тази на Сали Хейс от училището за момичета Мери А. Уудръф („Специално внимание към тези, които се интересуват от актьорско майсторство“). Във ваканция от Мери А. Уудръф, Сали обикновено носеше своето ново сребристосиньо палто от ондатра. Докато се возеха по Пето авеню, момчета, които познаваха Сали, често си мислеха, че са я видели да върви покрай Saks’ или Altman’s, или Lord & Taylor’s. Обикновено беше някой друг.

Веднага щом Холдън стигна в Ню Йорк, той взе такси до вкъщи, остави куфара си във фоайето, целуна майка си, струпа шапката и палтото си върху подходящ стол и набра номера на Сали.

— Хей! — каза той в слушалката. — Сали?

— Да. Кой е?

— Холдън Колфийлд. Как си?

— Холдън! Добре съм! Ти как си?

— Супер — каза Холдън. — Слушай. Как я караш наистина? Имам предвид как е училището?

— Добре е — каза Сали. — Имам предвид… знаеш…

— Супер — каза Холдън. — Добре, слушай. Какво ще правиш тая вечер?

Холдън я заведе в Уеджууд Руум. Двамата се бяха изтупали. Сали носеше новата си тюркоазена рокля. Танцуваха много. Стилът на Холдън беше дълги, бавни, широки стъпки назад-напред, сякаш танцуваше около отворена шахта. Танцуваха с плътно прилепени лица и когато кожата им стана лепкава от допира, никой от тях нямаше нищо против. Периодите между ваканциите бяха дълги.

Използваха чудесно пътуването в таксито към къщи. На два пъти таксито спира рязко в трафика и Холдън пада от седалката.

— Обичам те! — закле се той на Сали, отмествайки уста от нейната.

— О, скъпи, аз също те обичам — каза Сали и добави с по-малко страст. — Обещай ми, че ще оставиш косата си да порасне. Войнишките прически са такава скука.

Следващият ден беше четвъртък и Холдън заведе Сали на дневно представление на „О, моя възлюбена“, което никой от двамата не беше гледал. По време на първия антракт, те пушеха във фоайето и разгорещено се съгласиха един с друг, че двамата Лънт са били вълшебни. Джордж Харисън от Андоувър също пушеше във фоайето. Той позна Сали така, както и тя се бе надявала. Бяха ги представили един на друг веднъж на парти и оттогава не бяха се виждали. Сега, във фоайето на Емпайър, те се поздравиха с енергичния ентусиазъм на хора, които може да са се къпали заедно като малки. Сали попита Джордж дали не мисли, че шоуто е вълшебно. Джордж си даде известно пространство, за да отговори, настъпвайки крака на жената зад него. Той каза, че пиесата сама по себе си със сигурност не е шедьовър, но двамата Лънт, разбира се, са абсолютни ангели.