Джером Сэлинджер - Седем несъбрани разказа

Той бе най-високото, най-тънкото, най-умореното момче, което съм виждала през живота си. Беше брилянтен. Имаше прекрасни кафяви очи и само два костюма. Беше напълно нещастен и аз не знаех защо.

Ако някога бе повикал доброволци, които да излязат на дъската и да умрат за него, аз бих спечелила стипендия. Излезе с мен няколко пъти, вървейки пред дулото на пистолета ми. Не се интересуваше особено от мен, но ужасно му липсваха слушатели. Понякога говореше за писането си и ми четеше откъси. Бяха части от романа. Четеше от някакви шантави листи пожълтяла хартия; после напълно неочаквано се прекъсваше сам. „Чакай малко — казваше. Това го промених.“ След това налавяше няколко плика в джоба си и четеше от гърбовете им. Можеше да сбута повече писан текст на нищожно място от всеки, когото познавам.

Изведнъж спря да ми чете. Избягваше ме след часовете. Видях го от прозореца на библиотеката един следобед и се наведох, и му извиках с всичка сила да ме чака. Госпожица МакГрегър ме наказа да не напускам кампуса цяла седмица за крещене от прозореца на библиотеката. Но на мен ми беше все тая. Джо ме чакаше.

Попитах го как върви книгата.

— Не съм писал — каза той.

— Това е ужасно. Кога ще я свършиш?

— Веднага щом имам възможност.

— Възможност? Какво правиш нощем?

— Работя с брат ми през нощта. Той е автор на песни. Аз пиша текстове за него.

Погледнах го с отворена уста. Тъкмо ми беше казал, че Робърт Браунинг е бил нает да свири трети бас в Картите.

— Това е абсурдно — казах аз.

— Брат ми пише чудесна музика.

— Това е хубаво. Това е просто великолепно.

— Няма да пиша текстове за него цял живот — обясни Джо. — Само докато му потръгне.

— Всичкото си време нощем ли прекарваш с това? Не си ли работил по романа изобщо?

Джо каза студено:

— Казах ти, чакам докато му потръгне. Щом пробие, приключвам.

— Какво работи той?

— Ами, в момента прекарва повечето от времето си пред пианото.

— Разбирам. Г-н Артиста не работи.

— Искаш ли да чуеш едно от парчетата на Сони? — попита Джо.

Аз казах „Не“, но въпреки това той ме заведе в стаята за отдих. Джо седна зад пианото и изсвири парчето, което по-късно щеше да бъде наречено Искам да чуя музика . Беше страхотно, разбира се. Разбиващо. Заковаваше времето и мястото, и после ги опаковаше и прибираше за бъдеща наслада. Джо го изсвири два пъти. Той свиреше доста приятно. Когато беше свършил, прокара слаба ръка през черната си коса.

— Ще изчакам да му потръгне — каза. — Щом пробие, приключвам.

За отдела по вътрешни сведения, Сони Вариони беше красив, чаровен, неискрен и отегчен. Също така — брилянтен, изобретателен техник пред пианото. Пръстите му бяха вълшебни. Мисля, че бяха най-добрите пръсти през 1926-а. Пръстите му танцуваха по клавиатурата така умело, че нещо ново просто трябваше да прозвучи от пианото. Свиреше твърди, цели акорди с дясната ръка и най-бързия, най-богат бас, който някога съм чувала, дори и в сравнение с тъмнокожите момчета. Когато биваше в настроение да направи демонстрация, той беше единственият човек, който съм виждала да прехвърли едната от ръцете си през облегалката на стола и да свири бас и високи само с другата ръка, и почти да няма разлика. Той беше плашещо уверен в таланта си, разбира се. Бе толкова самоуверен по рождение, че изглеждаше скромен. Сони никога не питаше дали харесваш музиката му. Просто го приемаше за даденост.

Винаги съм готова да призная едно добро качество на Сони. Докато си даваше сметка, че хора като Бърлин, Кармайкъл, Кърн, Айшъм Джоунс пишат парчета, съизмерими по качество с неговите собствени, той знаеше, че Джо е в категория единствено сам по себе си сред пишещите текстове. Ако Сони изобщо някога правеше усилие да се хвали на публично място, той се хвалеше с Джо.

Сони никога не ме оставяше да ги гледам как работят с Джо. Не знам какви са били методите им, с изключение на това, което Джо веднъж ми каза. Той ми каза, че Сони свири каквото е композирал до безкрай, петнайсет пъти, докато той, Джо, следва изпълнението му с бележник и молив в ръка. Мисля, че става дума за доста студена работа.

Отидох с тях до Чикаго в деня, когато продадоха Искам да чуя музика , Мери, Мери и Мръсната Пеги . Чичо ми беше адвоката на Теди Барто и аз уредих да се срещнат с Теди.

Когато Теди обяви драматично, че иска да купи и трите парчета, никой от братята не започна да се размеква.

— Искам и трите — каза Теди, но по-впечатляващо. — Искам всичките три песни. Вие, момчета, имате ли агент?