Джером Сэлинджер - Седем несъбрани разказа

— Може би не разбирам. Може би ти също не разбираш — каза Сали.

Холдън се изправи с кънките, провесени на рамото му.

— Така ме дразниш — обяви той доста безстрастно.

Малко след полунощ, Холдън и едно дебело, непривлекателно момче на име Карл Лус седяха в бар Уодсуърт, пиеха скоч и сода, и ядяха пържени картофи. Карл също беше от Пенси и беше отличникът на класа.

— Ей, Карл — каза Холдън, — ти си един от тия интелектуални типове. Кажи ми нещо. Представи си, че ти е писнало. Представи си, че откачаш, почваш да изперкваш. Представи си, че искаш да напуснеш училище и да се разкараш от Ню Йорк. Какво би направил?

— Пий — каза Карл. — По дяволите.

— Не, аз съм сериозен — каза Холдън почти умолително.

— Винаги имаш муха в главата — каза Карл, стана и си тръгна.

Холдън продължи да пие. Изпи скоч и сода за девет долара и в два след полунощ се премести от бара в малкото преддверие, където имаше телефон. Набра три номера, докато уцели правилния.

— Аало! — Холдън изкрещя в слушалката.

— Кой се обажда? — поиска да знае студен глас.

— Аз съм, Холдън Колфийлд. Може ли да говоря със Сали, моля?

— Сали спи. Аз съм г-жа Хейс. Защо се обаждаш по това време, Холдън?

— Искам да говоря със Сали, г-жа Хейс. Много е важно. Дайте ми я.

— Сали спи , Холдън. Обади се утре. Лека нощ.

— Събудете я! Събудете я, а? Събудете я, гос’жа Хейс.

— Холдън — каза Сали от другия край на линията. — Аз съм. Каква е идеята?

— Сали? Сали, ти ли си?

— Да. Ти си пиян.

— Сали, ще дойда у вас за Бъдни вечер. Да ти украся елхата. А? К’во ще кажеш? А?

— Да, лягай си сега. Къде си? Кой е с теб?

— Ще ти украся елхата. А? К’во ще кажеш? А? Окей?

— Да! Лека нощ!

— Лека! Лека, Сали, любима. Сали, мила, скъпа.

Холдън затвори и стоя до телефона почти петнайсет минути. После пусна още една монета в процепа и отново набра същия номер.

— А-а-ало! — изкрещя в слушалката. — Да говоря със Сали, моля.

Чу се остро изпукване, когато връзката прекъсна, и Холдън също затвори. Постоя, клатушкайки се за момент. След това отиде до мъжката тоалетна и напълни един от умивалниците със студена вода. Потопи главата си до ушите, след което закрачи, капещ, към радиатора и седна на него. Седя там, броейки квадратите по плочките на пода, докато водата капеше от лицето му и отзад по врата му, и попиваше в яката на ризата и вратовръзката. Двайсет минути по-късно пианистът от бара дойде да среше вълнистата си коса.

— Здравей, момче! — Холдън го поздрави от радиатора — Аз съм на горещия стол. Издърпаха ми щепсела. Сега се пържа.

Пианистът се усмихна.

— Братче, страшно свириш! — каза Холдън. — Наистина можеш да свириш на пиано. Задължително трябва да те пускат по радиото. Знаеш ли? Безсрамно добър си, момче.

— Искаш ли кърпа, приятелче? — попита пианистът.

— Не аз — каза Холдън.

— Защо не си идеш вкъщи, хлапе?

Холдън поклати глава:

— Не аз — каза. — Не аз.

Пианистът сви рамене и прибра дамския си гребен във вътрешния джоб. Когато излезе от стаята, Холдън стана от радиатора и премигна няколко пъти, за да изкара сълзите от очите си. После отиде до гардероба. Облече палтото си, без да го закопчава, и нахлузи шапката отзад, на подгизналата си глава.

С неудържимо тракащи зъби, Холдън стоеше на ъгъла и чакаше автобус по Медисън авеню. Чакането беше дълго.

с Гардения Пени

Докато г-н Пени е във ваканция, тази колона ще бъде водена от няколко изявени личности от различни сфери на живота. Днешният гост-колумнист е г-н Винсънт Уестморленд, известният продуцент и разказвач, прочут със своята духовитост. Гледната точка на г-н Уестморленд не съвпада задължително с тази на г-н Пени или на настоящия вестник.

Ако, като Аладин, имах възможността да попадна на приятелски настроен дух, първо бих му заповядал да настани Хитлер, Мусолини и Хирохито в прилично голяма клетка и без бавене да достави менажерията пред стъпалата на Белия дом. После бих се замислил сериозно за освобождаването на изпълнителния ми слуга, само след като съм му задал един-единствен въпрос — а именно: „Къде е Сони Вариони?“

За мен, а вероятно и за хиляди други, историята на брилянтните Братя Вариони е една от най-трагичните и незавършени през този век.

Въпреки че музиката, която тези златни момчета ни оставиха, е все още гореща и жива в сърцата ни, може би тяхната история е вече достатъчно изстинала, за да бъде разказана за някои от по-младите читатели и повторена за по-възрастните.