Джером Сэлинджер - Седем несъбрани разказа

Бях там във фаталната нощ, когато техният музикален издател и приятел Теди Барто даде в тяхна чест най-страхотното, най-бляскавото парти през двайсетте. Поводът беше петата годишнина от съвместната им работа и успех. Резиденцията на Братята Вариони беше претъпкана с най-влиятелните мъже на деня. А също и с най-красивите, най-обсъждани и скандални жени. Най-суперогромното, най-черно момче, което съм виждал, стоеше пред входа със сребърен поднос, голям колкото капак на улична шахта, върху който пускаше поканите на любимите ни по това време актьори, актриси, писатели, продуценти, танцьори, господа и дами в града.

Изглежда, че заедно с успеха, Сони Вариони беше развил вкус към хазарта. Не да играе по принцип, а с големите клечки като покойния, леснопрежалим Бъстър Ханки. Около две седмици преди партито, Сони загубил около четиридесет хиляди долара на покер с Бъстър. Сони отказал да плати, обвинявайки Бъстър, че го е измамил по време на играта.

Към четири часа в тази празнична, страшна нощ, около двеста от нас се бяхме събрали в модния, шантав по младежки сутерен, където Братя Вариони пишеха всички свои хитове. Това се случи точно там. Имам причина да разкажа отново трагичната история. Дори ще кажа убедено, че това е мое право. Защото дълбоко вярвам, че аз бях единственият трезвен индивид в цялото помещение.

Влиза Роко — най-новият, с най-голям шанс за успех, главорез на Бъстър Ханки. Роко пита сладко най-замаяната блондинка в стаята, чието име в момента ми убягва, къде може да намери Сони Вариони. Подпийналата блондинка — горката — посочва ентусиазирано в посока към пианото: „Ей там, красавецо. Но за къде си се разбързал? Удари едно малко.“

Роко няма време за „едно малко“. Пробива си път с лакти през тълпата, изстрелва пет куршума, много бързо, в гърба на грешния човек. Джо Вариони, когото никой в залата до тогава не е чувал да свири на пиано, защото това е работа на Сони, пада мъртъв на пода. Джо, поетът, свиреше на пиано само когато беше пиян, а беше пиян само веднъж годишно, на грандиозните партита, които Теди Барто вдигаше за него и Сони.

Сони остана в Чикаго няколко седмици, ходейки по улиците без шапка, без вратовръзка, без сън. След това изведнъж изчезна от Ветровития град. От тогава няма сведения някой да го е виждал или чувал нещо за него. Да, мисля, че трябва да попитам хипотетичния ми дух: „Къде е Сони Вариони?“

Някой малък човек, някъде далеч, трябва да има вътрешни сведения. Тъй като, за съжаление, страдам от известен недостиг на духове, може ли да помоля той или тя да осветлят по въпроса този натъжен почитател, един от хилядите.

Името ми е Сара Дейли Смит. Аз съм един от най-отдалечените и малки хора, които познавам. И имам вътрешните сведения за Сони Вариони. Той е в Уейкрос, Илинойс. Той не е много добре. Стои буден денем и нощем, и печата на машина ръкописа на един чудесен, шантав и вероятно велик роман. Романът беше написан от Джо Вариони и изоставен в един куфар. Беше написан с дребен почерк върху пожълтяла хартия, върху хартия с редове, смачкана хартия, скъсана хартия. Листовете не бяха номерирани. Цели изречения и дори параграфи бяха зачеркнати и пренаписани на гърбовете на пликове за писма, на неизползваната страна на изпитни листове от колежа, в полетата на железопътни разписания. Работата по организирането на началото и края, главите и частите на този подивял гигант, е изключително изтощителна, изискваща, човек би си помислил — младост, здраве и самолюбие. Сони Вариони няма нито едно от тях. Има надеждата за някакъв вид избавление.

Не познавам г-н Уестморленд, но ми се струва, че одобрявам любопитството му. Мисля, че сигурно си спомня всичките си бивши момичета с думите и музиката на Братя Вариони.

Така че ако господата с барабаните и тръбите са готови, ще предам на всички уестморленди вътрешните сведения.

Тъй като въпросната информация започва там, се налага да се върна в приповдигнатите, диви и разложени години — да се върна в двайсетте. Не мога да допринеса с тъжен вопъл или дори убедително свиване на рамене по отношение на общия лош вкус на онзи период.

Случи се, че бях във втори курс в Уейкрос Колидж и всъщност наистина носех плътно-прилепнала жълта фланелка с бунтовно-остроумни заявления, изписани с мастило на гърба, либерално предполагащи, че сексът е пижамата на котката 1и че всички стоим зад футболния ни отбор. Нямах досие.

Джо Вариони преподаваше английски III-A, от Беоулф до Фийлдинг, както се казваше в каталога. Преподаваше го прекрасно. Всички малки момичета, които излизат на дълги разходки в дъжда и специализират английска литература, са срещали влачещата се кървава ръка на Грендел поне три пъти през време на образованието си, в това или онова училище. Но някак си, когато Джо говореше за глупавите дела на Беоулф, те изглеждаха сякаш са били пренаписани от някой си Браунинг.