Джером Сэлинджер - Седем несъбрани разказа

„Ангели“, помисли си Холдън. „Ангели. За бога. Ангели .“

След матинето Сали каза на Холдън, че има вълшебна идея:

— Хайде да отидем на ледената пързалка в Рейдио Сити довечера.

— Добре — каза Холдън. — Става.

— Наистина ли го мислиш? — каза Сали. — Не го казвай, ако наистина не го мислиш. Имам предвид, все ми е тая, така или иначе.

— Не — каза Холдън. — Нека да отидем. Може да е готино.

Сали и Холдън, и двамата бяха ужасни кънкьори. Глезените на Сали имаха болезнената, направо неприлична склонност да се огъват един към друг, а и тези на Холдън не бяха много по-добри. Онази вечер имаше поне сто души, които нямаха за правене нищо по-смислено от това да гледат пързалящите се.

— Хайде да си намерим маса и да пийнем — внезапно предложи Холдън.

— Това е най-вълшебната идея за целия ден — каза Сали.

Те свалиха кънките си и седнаха на маса в топлия вътрешен салон. Сали свали червените си вълнени ръкавици. Холдън започна да пали клечки кибрит. Оставяше ги да горят, докато не можеше повече да ги държи, а после пускаше каквото беше останало в пепелника.

— Виж — каза Сали. — Трябва да знам ще ми помогнеш ли или не, да украсим елхата за Коледа?

— Е, да — каза Холдън без ентусиазъм.

— Имам предвид, наистина трябва да знам — каза Сали.

Холдън изведнъж спря да пали клечки. Наклони се напред над масата.

— Сали, понякога писвало ли ти е? Имам предвид, случва ли ти се понякога да се страхуваш, че всичко ще се скапе, ако не направиш нещо?

— Аха — каза Сали.

— Обичаш ли училището? — попита Холдън.

— Ужасна скука е.

— Мразиш ли го, искам да кажа?

— Чак пък да го мразя.

— Е, аз го мразя — каза Холдън. — Боже, колко го мразя! Но не е само това. Ами всичко. Мразя да живея в Ню Йорк. Мразя автобусите по Пето авеню и автобусите по Медисън авеню, и да слизам от средните врати. Мразя киното на Седемдесет и втора улица с тия фалшиви облаци по тавана и да ме запознават с типове като Джордж Харисън, и да слизам надолу с асансьори, когато искам да изляза навън, и разни да ми преправят постоянно панталоните в Brooks — гласът му стана по-развълнуван. — Ей такива неща. Нали разбираш? Знаеш ли какво? Ти си единственият човек, заради когото си дойдох тая ваканция.

— Сладък си — каза Сали, мечтаейки си той да смени темата.

— Боже, как мразя училището! Трябва да идеш в училище за момчета някой път. Всичко, което правиш, е да учиш и да си даваш вид, че ти пука дали футболният отбор печели, и да говориш за момичета, и дрехи, и поркане, и…

— Виж какво — Сали го прекъсна. — Много момчета получават повече от училището от това.

— Съгласен съм — каза Холдън. — Но това е всичко, което аз получавам. Разбираш ли? Това искам да кажа. Аз не получавам каквото и да било от нищо. В лоша форма съм. Направо скапана. Виж, Сали. Как ти се струва просто да се разкараме? Това ми е идеята. Ще взема назаем колата на Фред Хелси и утре сутрин ще подкараме към Масачузетс и Върмонт, и околността, а? Прекрасно е. Искам да кажа, че там е чудесно, бог ми е свидетел. Ще живеем в тия къмпинги с бунгала и подобни, докато ми свършат парите. Имам сто и дванайсет долара у мен. После, когато парите свършат, ще си намеря работа и ще живеем някъде край поток, и тъй нататък. Разбираш ли какво искам да кажа? Заклевам се в бога, Сали, ще бъде жестоко. После, по-нататък, ще се оженим или нещо подобно. К’во ще кажеш? А! К’во ще кажеш? А! Хайде! Нека да се чупим, а?

— Не може просто да направиш нещо такова — каза Сали.

— Що не? — попита Холдън рязко. — Защо не, по дяволите?

— Защото не можеш — каза Сали. — Просто не можеш, това е всичко. Представи си, че парите ти свършат и не си намериш работа… тогава какво?

— Ще си намеря работа. Не се притеснявай за това. Изобщо не трябва да се притесняваш за това. Какво има? Не искаш ли да тръгнеш с мен?

— Не е това — каза Сали. — Изобщо не е това. Холдън, имаме много време за тези неща — всичките тези неща. След като отидеш в колеж и се оженим, и изобщо. Ще има купища вълшебни места, на които да ходим.

— Не, няма да има — каза Холдън. — Ще бъде съвсем различно.

Сали го погледна. Той беше изказал несъгласието си толкова тихо.

— Изобщо няма да е същото. Ще трябва да слизаме надолу с асансьори, с куфари и неща. Ще трябва да се обаждаме на всички и да им казваме „Довиждане“, и да пращаме картички. А аз ще трябва да работя при баща ми и да пътувам с автобусите по Медисън авеню, и да чета вестници. Ще трябва постоянно да ходим до Седемдесет и втора улица и да гледаме кинопрегледите. Новини! Винаги има тъпо конно надбягване и няк’ва дама разбива бутилка в кораб. Изобщо не разбираш какво имам предвид.