Джером Сэлинджер: Седем несъбрани разказа

— Не — каза Сони, все още зад пианото.

— Не ви трябва — информира ги Теди. — Аз ще публикувам вашите неща и ще бъда ваш агент. Трябва да бъдете щастливи. Аз съм много находчив човек. Между другото, момчета, с какво се прехранвате?

— Аз преподавам — каза Джо, гледайки навън през прозореца.

— Аз плета кошници — каза Сони, пред пианото.

— Трябва да се преместите в града незабавно. Трябва да сте близо до пулса на нещата. Вие сте двама много талантливи гении — каза Теди. — Ще ви дам чек по случая. И двамата трябва да се преместите веднага в града.

— Не искам да се местя в Чикаго — му каза Джо. — Трудно ми е да бъда навреме за първия си час и така, както съм сега.

Теди се обърна към мен.

— Госпожице Дейли, въздействайте на момчето да се премести в града, който тупти с пулса на цялата страна.

— Той е романист — казах аз. — Не трябва да пише песни.

— Значи ще може да напише няколко романа в града — каза Теди, разрешавайки всички проблеми. — Аз обичам книгите. Всички обичат книгите. Развиват ума.

— Няма да се местя в Чикаго — каза Джо при прозореца.

Теди започна да казва нещо, но Сони сложи пръст пред устните си, налагайки мълчание. Мразех Сони за това.

— Ще го оставя на вас да решите за себе си по най-добрия начин, в името на личния си интерес — каза Теди красиво. — Не се притеснявам. Уверен съм, мога да кажа. Всички сме възрастни.

Във влака на връщане към Уейкрос поискахме от стюарда да сложи маса и играхме покер. Играхме часове наред. После най-неочаквано аз почувствах нещо ужасно и неизбежно. Оставих картите си, излязох на платформата и запалих цигара. Сони дойде и запали от моята. Издигна се покровителствено над мен така лесно, естествено и заплашително. Беше толкова властен. Не можеше дори да се надвеси над теб на една платформа между вагоните без да бъде господарят на платформата.

— Остави го да си тръгне, Сони — умолително казах. — Дори не му позволяваш да играе карти, както би искал.

Той не беше от типа, който ще каже „Какво имаш предвид?“. Знаеше точно какво имах предвид и не се интересуваше дали аз знам, че той знае. Просто спокойно изчакваше да свърша.

— Остави го да си тръгне, Сони. Какво те засяга? Получи своя пробив. Може да вземеш някой друг да ти пише текстовете. Това, което е страхотно, е музиката ти.

— Джо пише най-добрите текстове в цялата страна. Никой не може да го достигне или дори да се доближи.

— Сони, той може да пише — казах аз. — Той може наистина да пише. Говорих с професор Ворхеес в колежа — чувал си за него — и когато му казах, че Джо вече не пише, той само поклати глава. Само поклати глава, Сони. Това беше всичко.

Сони изстреля фаса си към пода на платформата, смачка го с обувка.

— Джо е отегчен колкото съм и аз — каза той. — Родили сме се отегчени. Успех е това, от което и двамата се нуждаем. Поне ще изисква концентрация. И ще донесе пари. Дори Джо да напише своя роман, може да минат години преди публиката да погали самолюбието му.

— Грешиш. Толкова грешиш — казах аз. — Джо не е отегчен. Джо просто е самотен с идеалите си. Той има много. А ти нямаш никакви. Ти си единственият отегчен, Сони.

— Със сигурност си се объркала — каза Сони. — И си губиш времето. Да не би пък да проявяваш интерес към мен?

— Мразя те — казах аз. — През целия си живот ще се опитвам да мразя музиката ти.

Той взе чантата ми, отвори я и извади цигарите ми.

— Това — каза той — е невъзможно.

Върнах се във вагона.

Братята Вариони последваха Мръсната Пеги с Еми-Джо , а преди Еми-Джо да изстине, онова прекрасно парче, Шейхът на Стейт стрийт , беше хвърлено върху новото, по-скъпо бюро на Теди Барто. След Шейхът направиха Позволяваш ли да плача, Ани? , а след Ани дойде Остани за малко . След това Франсез също беше там , а после Отегчен уличен блус ; после… О, бих могла да изброя всички. Бих могла да ги изпея. Но какъв смисъл има?

Веднага след Мери, Мери те се преместиха в Чикаго, купиха голяма къща и я напълниха с лоши познати. Запазиха сутерена за себе си. Там имаше пиано, билярдна маса и бар. През половината от времето спяха там. Почти на деня, те имаха финансовите възможности да правят почти всичко — да замерят блондинки със смарагди или каквото им хрумне. Изведнъж просто не съществуваше магазинер в Америка, който да се изкачва по стълба за консерва аспержи без да си подсвирква песен на Братя Вариони, фалшиво или не.

Точно след Позволяваш ли да плача, Ани? баща ми се разболя и аз трябваше да отида в Калифорния с него.