Джером Сэлинджер - Седем несъбрани разказа

— Заминавам утре с татко. Отиваме в Калифорния — казах на Джо. — Защо не ме придружиш до Калифорния? Ще ти направя предложение на латвийски.

Беше ме поканил на обяд.

— Ще ми липсваш, Сара.

— Корийн Грифит ще бъде в същия влак. Тя е хубава.

Джо се усмихна. Винаги беше добър с усмивките.

— Ще те чакам да се върнеш, Сара — каза. — Ще съм пораснал дотогава.

Докоснах ръката му през масата, неговата слаба, чудесна ръка.

— Джо, Джо, любими. Писа ли в неделя? Писа ли, Джо? Приближи ли се поне до ръкописа?

— Кимнах му много учтиво — той отдръпна ръката си от моята.

— Не си писал изобщо?

— Работихме. Остави ме. Остави ме на мира, Сара. Нека си ядем скаридените салати и да се оставим един друг на мира.

— Джо, аз те обичам. Искам да си щастлив. Ти се самоизтощаваш до смърт в това ужасно мазе. Искам да се махнеш и да завършиш романа си.

— Сара, моля те. Ще запазиш ли тайна, пълна тайна, ако ти кажа нещо?

— Да.

— Работим по ново парче. Дал съм на Сони двуседмичното си предизвестие. Лу Гангин ще му пише текстовете оттук нататък.

— Каза ли това на Сони? — попитах.

— Разбира се, че му го казах.

— Той не иска Лу Гангин. Той иска теб.

— Той иска Гангин — каза Джо. — Съжалявам, че ти казах.

— Ще те изработи, Джо. Ще те изработи да останеш — му казах аз. — Ела в Калифорния с мен. Или само се качи на влака с мен. Може да слезеш където и когато поискаш. Можеш…

— Сара, млъкни, моля те.

Докато Джо ни изпращаше на влака, аз накарах професор Ворхеес да отиде да се срещне със Сони. Не бих могла да го направя аз. Не бих издържала тези студени, отегчени негови очи, предугаждащи всички мои дребни, жалки ходове.

Сони посрещнал професор Ворхеес в сутерена. Свирил на пиано през цялото време, докато възрастният човек бил там.

— Седнете, професоре.

— Благодаря. Свирите много хубаво, господине.

— Не мога да ви отделя много време, професоре. Имам ангажимент в осем.

— Много добре — професорът започнал направо. — Разбирам, че Джоузеф е приключил с писането на текстове за вас и че млад човек на име Гангли ще заеме мястото му.

— Гангин — поправил го домакинът. — Не. Някой се е пошегувал с вас. Джо пише най-добрите текстове в цялата страна. Гангин е просто един от многото.

Професор Ворхеес казал остро:

— Брат ви е поет, г-н Вариони.

— Аз мислех, че е романист.

— Нека кажем, че е писател. Много добър писател. Аз вярвам, че е гениален.

— Като Ръдиърд Киплинг и всичките ония, а?

— Не. Като Джоузеф Вариони.

Сони свирел минорни акорди на баса, разигравайки ги, втвърдявайки ги. Професорът слушал с усилие.

— Какво ви прави толкова сигурен — казал Сони. — Какво ви прави толкова сигурен, че той няма да реди думи с години и накрая някакви си да му кажат, че са виждали такива неща и преди?

— Аз мисля, че Джоузеф заслужава да поеме този риск, г-н Вариони — казал професор Ворхеес. — Чел ли сте някога нещо написано от брат ви?

— Веднъж ми показа един разказ. За някакви деца на излизане от училище. Стори ми се безсмислен. Нищо не се случи.

— Г-н Вариони — казал професорът, — трябва да го оставите на спокойствие. Имате огромно влияние върху него. Трябва да го освободите.

Сони се изправил рязко и закопчал сакото на своя костюм за сто и петдесет долара.

— Трябва да тръгвам. Съжалявам, професоре.

Професорът последвал Сони нагоре по стъпалата. Те облекли палтата си. Портиерът отворил вратата и те излезли навън. Сони спрял такси и предложил на професора да го закара, което той учтиво отказал.

Направил още един последен опит:

— Решен сте да изцедите до последно живота на брат си? — попитал професор Ворхеес.

В отговор Сони освободил таксито, което бил спрял. Обърнал се и отговорил напълно искрено:

— Професоре, искам да чувам музика. Аз съм човек, който ходи в нощни клубове. Не мога да понасям да отида в нощен клуб и някакво малко момиче да пее думите на Лу Гангин по моята музика. Не съм Моцарт. Не пиша симфонии. Пиша песни. Текстовете на Джо са най-добрите — джаз или ритъм, неговите са най-добрите. Знам го от самото начало.

Сони запалил цигара, изпуснал дима през стиснати устни.

— Ще ви издам една тайна — казал. — Аз съм човек, който има много големи затруднения да чува музика. Нуждая се от всяка малка помощ, която мога да получа.

Кимнал за довиждане на професора, слязъл от бордюра и се качил в друго такси.

Може би чувствителността ми се е притъпила някъде по течението на, общо взето, нормален, щастлив живот. Дълго време след смъртта на Джо Вариони опитвах да стоя далеч от места, където се свири джаз. После неочаквано срещнах Дъглас Смит в учителския колеж, влюбих се в него и отидохме да танцуваме. И тогава, когато оркестърът изпълни парче на Братя Вариони, аз най-вероломно открих, че мога да използвам думите и музиката на Вариони, за да датирам и отбелязвам новото си щастие за бъдещи носталгични цели. Бях толкова млада и толкова влюбена в Дъглас. Имаше нещо чудесно и негениално в Дъглас — ръцете му бяха така готови да бъдат изпълнени с мен. Мисля си, че ако някога една дама реши, в памет на един джентълмен, да напише ода за безсмъртието на любовта, за да го направи убедително, тя ще трябва да си спомни как джентълменът е взимал лицето й в ръце и как го е изучавал най-малкото с учтив интерес. Джо беше винаги твърде нещастен, твърде разсеян, твърде обсебен от собствения си незадоволен гений, за да има склонността да изследва, ако не лицето ми, то любовта ми. Като резултат от това, моето посредствено сърце заглуши старата и зазвъня с новата любов.