Джером Сэлинджер - Седем несъбрани разказа

Нерядко през седемнайсетте години от смъртта на Джо Вариони, аз се чувствах свързана и близо до тази трагедия. Често болезнено. Понякога си припомнях цели изречения от незавършения роман, които той ми четеше, докато бях във втори курс в Уейкрос. Странно, припомнях си ги най-ясно, докато къпех децата. Не знам защо.

Както вече споменах, Сони Вариони сега е в Уейкрос. Той живее с Дъглас и мен у нас, на около миля от колежа. Той не е никак добре и изглежда много по-възрастен отколкото е.

Преди около три месеца, професор Ворхеес, много стар и скъп за мен, отвори вратата на класната стая по време на една от лекциите ми и учтиво ме попита дали бих излязла за момент. Аз го направих, очаквайки някакво важно съобщение или предупреждение. Бях ужасно назад с оценките за средата на семестъра.

— Сара, мила — каза той. — Сони Вариони е тук.

Отчетох го веднага, но го отхвърлих.

— Не ти вярвам.

— Той е тук, мила. Дойде в офиса ми преди около двайсет минути.

— Какво иска? — попитах аз, твърде остро.

— Не знам — професорът каза бавно. — Наистина не знам.

— Не искам да го виждам. Просто не искам да го виждам, това е. Аз съм женена. Имам две хубави деца. Не искам да имам нищо общо с него.

— Моля те, Сара — каза професор Ворхеес тихо. — Човекът е болен. Иска нещо. Трябва да разберем какво.

Не смятах, че гласът ми би проработил, затова не казах нищо.

— Сара — професорът беше внимателен, но категоричен, — човекът в офиса ми не е опасен.

— Добре — казах аз.

Последвах професор Ворхеес по коридора. Краката ми изведнъж не бяха много уверени в себе си. Изглежда бяха в процес на разпад.

Той седеше в едно от захабените кожени кресла в офиса на професора. Изправи се, когато ме видя.

— Здравей, Сара.

— Здравей, Сони.

Попита ме дали може да седне отново. Аз казах много бързо: „Да, моля.“

Сони седна, а професор Ворхеес зае своето място зад голямото бюро. Аз също седнах и се опитах да не изглеждам враждебно. Исках да помогна на този човек. Мисля, че казах нещо от сорта на това, че седемнайсет години са доста дълго време. Сони не отговори. Той гледаше пода.

— Какво е това, което искате, г-н Вариони? — професор Ворхеес го попита настоятелно, но същевременно с готовност за помощ. — Какво можем да направим за вас?

Сони се забави дълго, докато отговори. Накрая каза:

— Намерих куфара на Джо с ръкописа му. Прочетох го. По-голямата част е написан от вътрешната страна на разни папки.

Не знаех накъде се е насочил, но разбирах, че има нужда от помощ.

— Знам какво имаш предвид — казах. — Той не се интересуваше върху какво пише.

— Искам да сглобя книгата му. Да я напечатам. Бих искал да имам покрив над главата си, докато го правя — той не погледна нагоре към никой от нас.

— Тя дори не е завършена — казах аз. — Джо дори не я завърши.

— Завърши я. Завърши я по времето, когато ти замина в Калифорния с баща си. Аз никога не му позволих да я сглоби.

Професор Ворхеес пое отговорността да направи следващата забележка. Той се наведе над бюрото:

— Това ще бъде колосален труд — каза той на Сони.

— Да.

— Защо искате да се нагърбите с него?

— Защото, когато чета книгата му, за пръв път в живота си чувам музика.

Той погледна безпомощно нагоре към професор Ворхеес и мен, сякаш с надеждата, че никой от нас не би се възползвал от иронията на момента за негова сметка.

Никой не се възползва.

Технически сержант Джон Ф. Гладуолър младши, ASN 32325200, носеше сиви фланелени панталони, бяла риза с отворена яка, карирани чорапи, кафяви обувки и тъмнокафява шапка с черна лента. С крака на масата и пакет цигари на ръка разстояние, очакваше всеки миг майка му да влезе с шоколадов кейк и чаша мляко.

Навсякъде по пода имаше книги — отворени книги, затворени книги, бестселъри, непродаваеми, класически книги, остарели книги, книги, подарени за Коледа, книги от библиотеката, книги, взети назаем.

В момента, сержантът беше в ателието на Михайлов, художника, с Анна Каренина и граф Вронски. Преди няколко минути бе стоял със стареца Зосима и Альоша Карамазов пред портика зад манастира. Час по-рано бе прекосявал просторните тъжни морави, принадлежащи на Джей Гетсби, роден Джеймс Гетс. Сега сержантът се опита да мине през ателието на Михайлов бързо, за да има време да спре на ъгъла на Пета и 46-а улица. Той и едно голямо ченге на име Бен Колинс очакваха момиче на име Едит Доул да премине оттам с колата си… Имаше толкова много хора, които сержантът искаше да види отново, толкова много места, които…