Джером Сэлинджер - Седем несъбрани разказа

— Какви са й оценките? — поиска да знае Мати.

— Три по аритметика, две и половина по правопис, две по история и нула по география. Изглежда, че по география не успява да се представи така както по другите предмети — каза Винсънт.

— Това са ужасни оценки — каза Мати, кикотейки се.

— Добре, ти си много умна — каза Винсънт. — Ако A има три ябълки, а B тръгва в три часа, колко време ще отнеме на C да гребе пет хиляди мили нагоре по течението, ограничено на север от Чили?… Не й казвай, сержант. Детето трябва да се научи да върши нещата самостоятелно.

— Елате горе — каза Бейб, пляскайки го по гърба. — Ехо-о, мамо! Той каза, че кейкът ти е оловен.

— Той изяде две парчета.

— Къде са ти чантите? — попита госта си Бейб.

— Горе са сладураните — каза Винсънт, последвайки Бейб по стъпалата.

— Разбирам, че сте писател, Винсънт! — Госпожа Гладуолър се обади преди да са стигнали площадката.

Винсънт се наведе над парапета.

— Не, не. Аз съм оперен певец, госпожо Гладуолър. Ще бъдете доволна да научите, че нося всичката си музика със себе си.

— Ти ли си онзи в „Аз съм Лидия Муур“? — го попита Мати.

— Аз съм Лидия Муур. Обръснала съм си мустаците.

— Как беше Ню Йорк, Винс? — поиска да знае Бейб, когато се бяха отпуснали в неговата стая и пушеха.

— Защо си в цивилни дрехи, сержант?

— Бях се отдал на спортни занимания. Ходих да се попързалям с Мати. Не се шегувам. Как беше Ню Йорк?

— Няма повече карети. Махнали са каретите от улиците, след като се записах в армията — Винсънт вдигна книга от пода и проучи корицата. — Книги — каза той презрително. — Имах навика да ги чета всичките. Стандиш, Аглер, Ник Картър. Ученето от книги никога не ми донесе нищо добро. Запомни това, младежо!

— Ще! За последен път, как беше Ню Йорк?

— Не беше добре, сержант. Брат ми Холдън е в неизвестност. Писмото дойде, докато бях в къщи.

— Не, Винсънт! — каза Бейб, сваляйки крака от масата.

— Да — каза Винсънт. Престори се, че преглежда страниците на книгата в ръката си. — Случваше се да попадна на него в стария Джо Колидж клуб на Осемнайсета и Трета в Ню Йорк. Бирена дупка за хлапета от колежите и подготвителните училища. Отивах там просто да го потърся през Коледната и Великденската ваканции, когато си беше вкъщи. Влача гаджето си през бара, търсейки го и го намирам в дъното. Най-шумното, най-стегнатото хлапе на онова място. Пие скоч, а никой друг там не опитва друго освен бира. Казвам му: „Окей ли си, глупчо? Искаш ли да си отидеш вкъщи? Имаш ли нужда от мангизи?“ А той казва: „Неее. Не аз. Не аз, Винс. Здравей момче. Здравей. Коя е мацката?“. И аз го оставям там, но се тревожа за него, защото си спомням всичките шантави, изгубени лета, когато откачалника си оставяше банските на мокра топка на площадката пред стълбището, вместо да ги сложи на въжето. Аз ги вдигах, защото виждах себе си — отново и отново. — Винсънт затвори книгата, която се преструваше, че преглежда. С театрален жест той извади пила за нокти от джоба на ризата си и започна да си пили ноктите. — Баща ти отпраща ли гостите си от масата, ако ноктите им не са изрядни?

— Да.

— Какво преподава той? Ти ми каза, но забравих.

— Биология… На колко години беше той, Винсънт?

— Двайсет — каза Винсънт.

— Девет години по-млад от теб — с празен поглед пресметна Бейб. — Вашите… Имам предвид знаят ли вашите, че заминаваш другата седмица?

— Не — каза Винсънт. — А вашите?

— Не. Предполагам, че ще трябва да им кажа преди влака да тръгне сутринта. Не знам как да кажа на майка. Очите й се насълзяват, ако някой само спомене думата „оръжие“.

— Добре ли прекара, Бейб? — Винсънт попита сериозно.

— Да, много — отговори Бейб — Цигарите са зад теб.

Винсънт посегна към тях.

— Вижда ли се много с Франсез? — попита той.

— Да. Тя е чудесна, Винс. Нашите не я харесват, но за мен тя е чудесна.

— Може би трябваше да се ожениш за нея — каза Винсънт. После остро:

— Той не беше дори на двайсет, Бейб. Не и до другия месец. Толкова искам да убивам, не мога да си намеря място. Не е ли смешно? Аз съм известен с малодушието си. През целия си живот съм избягвал дори и бой с юмруци, винаги съм се измъквал като говоря бързо. Сега искам да стрелям по хора. Какво мислиш за това?

В продължение на минута Бейб не каза нищо. После:

— Ти добре ли прекара… Имам предвид, преди да дойде това писмо?

— Не. Не съм прекарвал добре от когато бях на двайсет и пет. Трябваше да се оженя, когато бях на двайсет и пет. Твърде стар съм да завързвам разговор в барове или да се натискам в таксита с нови момичета.