Джером Сэлинджер - Седем несъбрани разказа

— Ето ни! — каза майка му, влизайки с кейка и млякото.

Твърде късно , помисли си той. Времето изтече. Може би бих могъл да ги взема със себе си. Сър, донесъл съм книгите си. Няма да застрелвам никого засега. Вие, момчета, действайте. Аз ще чакам тук с книгите си.

— О, благодаря, майко — каза той, излизайки от ателието на Михайлов. — Изглеждат страхотно!

Майка му остави подноса на масата.

— Млякото е студено — каза тя, наблягайки на последната дума, което винаги го бе забавлявало. След това седна на табуретката до стола му. Гледаше лицето на сина си, тънката му, позната ръка, която повдига вилицата — гледаше, гледаше, обичаше.

Той отхапа от кейка и го поля с мляко. Беше леденостудено.

— Не е зле — отбеляза.

— Беше в хладилника от сутринта — каза майка му, щастлива от обърнатия наопаки комплимент. — Миличък, по кое време ще идва това момче Корфийлд?

— Колфийлд. Той не е момче, майко. На двайсет и девет е. Ще го посрещна с влака в шест. Дали имаме бензин?

— Не, не вярвам, но баща ти каза да ти предам, че купоните са в жабката. Каза, че има достатъчно за шест галона бензин — госпожа Гладуолър изведнъж забеляза състоянието на пода. — Бейб, нали ще вдигнеш тези книги преди да излезеш?

— М-м-м — каза Бейб без ентусиазъм и с уста, пълна с кейк. Той преглътна и отпи отново от млякото — боже, наистина беше студено. — По кое време Мати излиза от училище? — попита.

— Към три, мисля. О, Бейб, моля те посрещни я! Така ще се зарадва да те види. С униформата и всичко останало.

— Не мога да нося униформата — каза Бейб дъвчейки. — Ще взема шейната.

— Шейната?

— Аха.

— О, боже! Двайсет и четири годишно момче.

Бейб се изправи, взе чашата си и изпи останалото мляко — наистина беше студено. След това мина странично между книгите на пода, като на забавен кадър, и отиде до прозореца. Отвори го широко.

— Бейб, някой ден ще умреш от настиване.

— Чак пък.

Той загреба шепа сняг от перваза и го пресова на топка; точно колкото трябва, не прекалено сухо.

— Много си мил с Мати — отбеляза майка му замислено.

— Добро дете — каза Бейб.

— Какво е правило това момче Корфийлд преди да влезе в армията?

— Колфийлд. Режисирал е три радио програми: „Аз съм Лидия Муур“, „Търсене на живот“ и „Марша Стийл, доктор по медицина“.

— Аз слушам „Аз съм Лидия Муур“ през цялото време — каза госпожа Гладуолър въодушевено. — Тя е момиче-ветеринар.

— Той също е и писател.

— О, писател! Това е добре за теб. Ужасно ли е изискан?

Снежната топка в ръцете му започваше да капе. Бейб я хвърли през прозореца.

— Добро момче е. Има братче в армията, което е изключвано от много училища. Често говори за него. Винаги се опитва да го представи за малко откачен.

— Бейб, затвори прозореца! Моля — каза госпожа Гладуолър.

Бейб затвори прозореца и отиде до гардероба си. Отвори го небрежно. Всичките му костюми висяха закачени, но той не можеше да ги види, защото бяха опаковани в непромокаема хартия. Зачуди се дали изобщо ще ги облече някога отново. Суета , помисли си той, името ти е Гладуолър. Всичките момичета в милионите автобуси, по милионите улици, на милионите шумни купони, никога не са го виждали с това бяло сако, което доктор Уебър и госпожа Уебър му донесоха от Бермуда. Дори Франсез никога не го е виждала. Трябва да има случай да влезе някъде, където е тя, облечен с това бяло сако. Винаги, когато е близо до нея чувстваше, че изглежда твърде обикновен, а носът му — по-голям и по-дълъг от когато и да било. Но това бяло сако. Направо би я убил в това бяло сако.

— Дадох бялото ти сако да го почистят и изгладят преди да го прибера — каза майка му, сякаш четейки мислите му, което малко го подразни.

Той облече морскосиния си безръкавен пуловер върху ризата, после велуреното яке.

— Къде е шейната, мамо? — попита.

— В гаража, предполагам — каза майка му.

Бейб мина покрай нея, все още седнала на табуретката, все още гледаща, обичаща. Тупна я нежно по рамото.

— Чао. Бъди спокойна — каза той.

— Бъди спокоен!

Късно през октомври можеше да пишеш по стъклата, а сега, преди края на ноември, Валдоста, Ню Йорк, беше в бяло, тичай-до-прозореца бяло, поеми-си-дълбоко-въздух бяло, хвърли-си-учебниците-в-коридора-и-излез-навън бяло. Но дори и така, когато училищният звънец удареше в три следобед, няколкото запалени — само момичета — оставаха след часа да чуят възхитителната госпожица Галцър да прочете още една глава от „Брулени хълмове“. Така че Бейб седна на шейната да почака. Беше почти три и трийсет. Хайде, Мати , помисли си той. Нямам много време.