Пол Дохърти - Шпионите на Собек

— Трупът бе открит ето тук.

— Кой го откри?

— Господарят ни, Имотеп. Беше излязъл на една от сутрешните си разходки; хрътките му салуки бяха с него, именно те откриха трупа.

— Някой от всички ви разпозна ли този човек?

— Не — отвърна Пармен. — Имотеп беше също толкова изумен, колкото и ние самите. Беше му много, много чудно. Имам предвид за този непознат странник, гол и удушен в градината му.

— И? — попита Амеротке.

— И какво, господарю?

— От малкото, което знам — каза Амеротке, — аритите удушават жертвата си; това е част от техния свещен, варварски ритуал. Никога не съм чувал да режат ръцете на жертвите си.

— Истина е! — чу се гласът на Сихера.

Амеротке се обърна.

— Изглеждате сигурна в това?

— Разбира се, че съм сигурна — махна тя с ръка, за да отпъди мухите от лицето си. — Подобно нещо е в противоречие с изискванията на техния варварски ритуал, както го нарекохте. Чрез него те принасят в жертва на Нема и тялото, и душата като едно неделимо цяло.

— Тогава защо ръцете са били премахнати?

— Не знам — промърмори Рахмел. — Хрътките на господаря откриха тялото и вдигнаха шумотевица. Имотеп прегледа трупа, после ми каза да организирам вдигането и преместването му в Дома на смъртта в храма на Нубия.

— Господарю — с възмущение се намеси Пармен, — какво повече бихме могли да кажем? Казахме ви всичко, което знаем.

— Да, наистина — въздъхна Амеротке и попипа дългата къдрица отстрани на лицето си и отри капчиците пот. Чувстваше се уморен и леко объркан, а и все още продължаваше да се тревожи за семейството си. Погледна нагоре към небето, което се къпеше в червеникавите отблясъци на залязващото слънце, после обърна лице, за да улови ветреца, така прохладен и така привлекателен след жежкия ден.

— Ще се връщам в къщата — каза той. — Ще се срещна с охраната си там.

После се завъртя на пети и тръгна назад през тревата. Пармен забърза напред, за да му показва пътя. Щом се върна в галерията на главната къща, Амеротке размени тихичко няколко думи с офицера си, който беше разговарял надълго и широко със слугите. Това, което чу от него, съвпадаше с всичко, което и самият той бе чул от родствениците на Имотеп. Изслуша офицера, кимна, после се върна при домакините си.

— Пармен, Рахмел, имате ли восък?

Пармен кимна. Амеротке отвори кесията на пояса си, извади картуша си и го подаде на офицера.

— Искам Къщата на тишината да бъде запечатана веднага. Вратите да се залостят, както обикновено, а печатът ми да се постави на съответните места. Никой да не влиза в сградата в мое отсъствие.

Офицерът побърза да изпълни нареждането му. Амеротке щракна с пръсти към Пармен.

— Ще му трябва восък. Погрижете се да му го осигурите.

Домоуправителят погледна така, сякаш възнамеряваше да възрази.

— Искам това да се направи още сега, и то бързо — рязко каза Амеротке. — И има още едно нещо.

Той отиде в галерията и седна. Неферен му предложи напитка от прясно изцедени плодови сокове, но той поклати глава, зареял поглед из занемарената подивяла градина. Не след дълго офицерът и Пармен се върнаха. Къщата на тишината беше залостена и запечатана с три пласта восък, а картушът на Амеротке бе ударен върху двете крила.

— Много добре — каза Амеротке, изтегли ветрилото от пояса си и започна да си вее на лицето. — Искам да се върна на мястото, където е бил открит онзи труп. Имам нещо наум.

Пармен въздъхна шумно, но поведе групата. Когато стигнаха на мястото, Амеротке го помоли да му покаже точно къде е било открито тялото. Пармен го посочи. Амеротке му каза да отиде и да застане в сянката на терпентиновите дървета заедно с останалите от групата, а той се наведе и започна щателно да оглежда земята. Офицерът предложи да му помогне. Амеротке само поклати глава. Трупът според Пармен беше открит точно до дърветата. Амеротке отиде до мястото и откри по тревата съсирена кръв, гъмжаща от мравки и други буболечки.

— Така значи — прошепна той, — който и да е този човек, бил е убит тук и ръцете му са били отрязани. Пармен? — повика той.

— Да, господарю?

— Бяха ли открити ръцете на мъжа?

— Не мисля, господарю. Не, не, не бяха — отговори Пармен. — Господарят ми явно не прояви интерес към това.

— А е трябвало — прошепна Амеротке, — със сигурност е трябвало, но засега достатъчно — добави той и се изправи, бършейки пръсти. — Пармен, аз приключих тук, но ще се върна…