Пол Дохърти - Шпионите на Собек

— И никакви следи от борба, от насилие, от взлом?

— Никакви, господарю.

— Но някой е влязъл вътре — каза Амеротке, — промъкнал се е зад господаря ви, затегнал е кърпата около врата му и го е удушил. Сихера, казахте, че господарят ви е бил войник. Но той не се е съпротивлявал, не е ритал с крака, не се е борил, не е направил дори най-малък опит да се защити?

— Аз не чух нищо — призна си Рахмел, — абсолютно нищичко.

— И после убиецът е ограбил сандъчетата и ковчежетата и е изчезнал също тъй мистериозно, както е влязъл. Е, как би могло да се случи това?

Пармен направи физиономия на пълно неведение и погледна към Рахмел. Амеротке изпитателно огледа и четиримата. Пармен и Рахмел — разстроени, объркани и смутени. Неферен просто си стоеше с ръце, отпуснати покрай тялото, и се взираше безизразно в него. Сихера се бе оттеглила още по-навътре в сянката.

— Е? — повтори Амеротке. — Как би могло да се случи това?

Пармен избегна погледа му.

— Не знам — едва-едва промълви той.

— Казват — заговори Сихера, — че аритите могат да променят формата си. Те със сигурност са много хитри и ловки. Може би убиецът се е промъкнал вътре, когато вратата е била разбита?

— Какво точно се случи? — попита Амеротке. — Разкажете ми отново!

— Насилихме и разбихме вратата — каза Рахмел. — Пармен влезе. Лампите догаряха и беше много тъмно.

— Отидох направо до възглавниците, на които седеше господарят — обясни домоуправителят. — Докоснах го по рамото и той се срина на една страна. Едва тогава забелязах червената кърпа около шията му. Настана объркване. Не допуснахме другите вътре. Бях много уплашен. Знаех, че вътре има цяло съкровище, но чак след като вдигнахме трупа на господаря, открихме, че статуетката, както и златните и сребърните слитъци са били откраднати.

— Значи — каза Амеротке, като приседна на един сандък и започна да отмята на пръстите си — вашият господар е бил главен съгледвач в Шпионите на Собек и е работил за бащата на Божествената в Нубия. Идва в Тива като приятел на фараона. Установява се тук и построява Къщата на тишината. След смъртта на съпругата си води тих и спокоен живот. Вие сте негови близки, родственици, част от семейството му. При все че се е преместил в Тива и се е издигнал тук, Имотеп е продължавал да изпитва истинска привързаност към родната си Нубия; ето защо той оставя цялото си имение на нейния храм. Но ето че възникват настоящите проблеми. Имотеп, по всичко личи, не се интересува толкова от аритите, колкото от някакви стари карти, по които проучва пътищата на Собек в Нубия. Ние не знаем — наблегна той — дали аритите са изпратили на Имотеп предупреждение. Възможно е! В края на краищата той е бил техен заклет враг. Но дори и да е било така, Имотеп е продължавал да поддържа рутинните си навици. В деня, в който е умрял, той се е оттеглил както винаги в своята малка крепост. Но колкото и да е защитена тази крепост, убиецът все пак прониква вътре, удушава господаря ви, заграбва съкровището му и изчезва. Вие се опитвате да го извикате — продължи Амеротке, като се изправи, — но не успявате. Използвате гредата от външното резе, за да разбиете вратата, но когато влизате вътре, откривате Имотеп удушен, а от съкровището му няма и помен. Нито знак, нито следа от някакво боричкане, нито пък някой е чул нещо нередно.

Рахмел шумно се съгласи.

— Трима от вас са били навън — продължи Амеротке. — Слугите също ли бяха свидетели на това, което се случи?

— Да, бяха — потвърди Пармен.

— С изключение на мен — обади се Сихера. — Не забравяйте, че бях болна, имах стомашни оплаквания. Много рядко ми се случват такива неща, господарю — усмихна се тя почти недоловимо на Амеротке, — но тази вечер лежах болна в стаята си. Пармен ще го потвърди.

— Но тук се е случило и нещо друго, нали така? — каза Амеротке, щракна с пръсти и им даде знак да го последват навън, в преддверието на входната галерия.

Следобедът преваляше и слънцето клонеше към залез. Червени жилки браздяха небето. Силен, студен вятър духаше през тучната растителност, обграждаща Къщата на тишината. Амеротке седна на малка табуретка до двукрилата врата и косо ги изгледа.

— Тук е открит гол труп с отсечени ръце, с червената кърпа на аритите около гърлото. Жертвата е била удушена в тази градина. Ще ми покажете ли къде?

Пармен се намръщи и тръгна надолу по рампата. Останалите го последваха; Амеротке вървеше най-отзад. Погледна назад към Къщата на тишината. Искаше му се да обмисли това, което бе открил там, но за момента бе принуден да действа като учен, пред когото има много въпроси и, уви, твърде малко отговори. Навлязоха дълбоко в градината, в една дори още по-изолирана и запусната част, където тревата под дърветата стигаше почти до кръста. Жужаха мухи, шумно цвърчаха щурци, птици и маймуни бъбреха в клоните. Пармен и останалите проправяха път в гъсталака. Стигнаха до малка група терпентинови дървета. Пармен спря покрай тях, там, където тревата беше особено буйна и висока, и посочи към земята.