Пол Дохърти - Шпионите на Собек

— Напълно вярно! — внезапно и с рязък глас се намеси Неферен. — Аритите има за какво да отговарят! Имотеп беше добър господар, военен ветеран, предан на Великата къща.

— И все пак той умря, докато се намираше под ваше наблюдение и охрана? — Амеротке посочи Рахмел, който се размърда притеснено.

Нубиецът вдигна стъкленица с вода и отпи от нея, като се намръщи на вкуса й.

— Преди много години — дрезгаво започна Рахмел — аз се сражавах в редиците на предишния фараон, бащата на Божествената, срещу аритите. Той трябваше да срине до основи укреплението им в Бекна. Аритите са сенки на злото, те могат да се промъкват и да прелитат където си искат.

— И все пак това наистина е необяснима загадка — настоя Амеротке. — Разбрах, че господарят ви е бил в Къщата на тишината? Вратите са били залостени? Как биха могли аритите да проникнат?

Думите му бяха посрещнати с мълчание.

Амеротке избърса уста с пръст и се замисли. Над него се издигаше внушителният дом на Имотеп, с красивите бели стени, блестящи на силната слънчева светлина, но при цялото му великолепие, около него всичко тънеше в хаос и безпорядък, а джунглата на градината, ограждаща Къщата на тишината, криеше своите смъртни тайни.

— Разкажете ми — кимна той на домакините — за самите себе си, а също и за вашия господар.

— Ние сме нубийци — започна бавно Пармен — от племето Карзай в Долна Нубия. Предшественикът на Божествената нахлу като същински бог Монту в нашите земи и заби знамето си. Имотеп и ние — всички сме роднини, далечни братовчеди, веднага заявихме подкрепата си за фараона, макар това да ни направи непопулярни сред нашия народ въпреки доброто име, което Имотеп си бе извоювал преди с хитростта и храбростта, които проявяваше в битките. Той влезе в лагера на фараона и ние го последвахме — Пармен се засмя неловко и някак пресилено. — Когато казвам ние, имам предвид себе си, Рахмел и Сихера, Неферен се роди по-късно. Жена ми — устните на дебелия домоуправител потрепериха, — тя отпътува към Далечния хоризонт.

Амеротке кимна тактично.

— Останалото е това, което сте чели в хрониките — продължи Пармен. — Тутмос подчини и Горен, и Долен Египет. Имотеп се утвърди като изкусен съгледвач. Издигна се до командир на Шпионите на Собек, елитния корпус, отговарящ за разузнаването на страната, който винаги върви пред армиите на фараона. Той бе щедро възнаграден — с яка от злато, със сребърни гривни, със земя, със съпруга, с почетни отличия, дори с така желаните от всеки воин червени ръкавици, с които фараонът удостоява само своите фаворити.

— И така, нубийците бяха разгромени, а аритите, и те заедно с тях? — попита Амеротке.

— Така е исторически погледнато, господарю. След победата си, независимо от съпротивата на укреплението в Бекна, други дела призоваха Тутмос обратно в Тива. Когато армията му тръгна на север, ние се присъединихме. Негово величество даде на Имотеп имението и градините около него. Господарят ми се засели тук и се чувстваше щастлив и доволен. Наистина, и двамата преживяхме трагедия. Жените ни умряха. Аз бях щастлив да бъда дарен с Неферен; Имотеп остана бездетен.

— А аритите? — попита Амеротке. — Имал ли е Имотеп или някой друг от вас вземане-даване с тях?

— Никога! — яростно каза Пармен. — Не е ли вярно това, Рахмел?

— Аз бях телохранител на Имотеп, бях до него ден и нощ. Моята душа и неговата душа — каза старият войник, като сключи двата си пръста заедно — бяха ей така! Ще ви кажа следното, господарю съдия — продължи да говори той като на парад, — аритите ни мразеха и ние ги мразехме.

— Защо? — попита Амеротке.

— Ами, първо — каза Рахмел, — господарят ми имаше пръст в техния разгром. Второ, той опустоши едно от техните светилища, храм, посветен на тяхната богиня хиена, загнезден дълбоко в джунглата. Като награда Тутмос му даде свещените предмети, взети оттам като трофеи: статуетка от чисто злато — фигурка на хиена, която кърми кутретата си, цялата инкрустирана със скъпоценни камъни, а освен това и няколко малки ковчежета, пълни със слитъци злато и сребро. Тези неща бяха радостта и гордостта на моя господар. Сигурен съм, че аритите никога не са забравили за тях.

— И през нощта, в която вашият господар беше убит, те са изчезнали?

— Да.

— Но как е било възможно това? — попита Амеротке.

— Най-добре ще е да видите сам — Рахмел се изправи и другите го последваха.

Амеротке също стана и хвърли поглед на Сихера. Тя продължаваше да го гледа все така хладно, сякаш оценяваше колко струва. Амеротке повика охраната си и тръгна след тях в градината по обрасли с острица лъкатушещи пътечки, покрай които се виеше избуяла трева. Беше доста зловещо преживяване. Намираше се в имение в най-богаташкия квартал на града, а градината приличаше повече на джунгла, отколкото на парк. Смесица от боричкащи се миризми се носеше наоколо — дъхът на гниещи растения се смесваше с уханието на цветята и на свръхсладкия аромат на презрели плодове. Малки маймунки с черно-бяла окраска скачаха из гъстите клони. Отнякъде избликваше птича песен, после изведнъж всичко утихваше. Свят от мрачна зеленина, помисли си Амеротке — само случайни слънчеви лъчи проникваха в тъмата.