Пол Дохърти - Шпионите на Собек

Аритът стигна до винарната Светлината на Хор. Тя представляваше правоъгълно помещение с подове от отъпкана земя, с варосани стени, покрити с нескопосно боядисани рогозки. Подредени столове и маси очакваха клиенти, но все още беше празно. На слабата светлина, идваща от високо поставения прозорец, аритът можеше да различи само сенки, движещи се сред бъчвите и кошниците, струпани в ъгъла.

— Какво искаш, приятелче? — чу се нечий глас.

— Вино от Буто 47 47 Град по делтата на Нил в Долен Египет. — Бел.прев. — каза аритът предварително уговорената парола.

— Тогава влизай и пий.

Аритът прекоси стаята и отиде зад тезгяха. Мъжът в сянката все още се притайваше там и бе отворил един капак в пода. Аритът зърна отблясък по каменни стъпала.

— Слез долу — нареди му гласът. — Побързай, приятелче, побързай и срещни този, когото искаше да срещнеш.

Аритът си пое дълбоко дъх. Нямаше връщане назад. Той тръгна надолу по каменните стъпала и се озова в студено и влажно подземие. Насмолени факли, забити в ниши по стените, пламтяха и хвърляха трепкаща, променлива светлина в мрака. След малко стъпалата свършиха, той спря и заслони очите си срещу лампата, поставена на една маса.

— Седни — нареди нечий друг глас.

Аритът седна на възглавница, поставена пред една масичка, и остави тоягата си на земята до себе си.

— И ножа си! — нареди гласът. — И всякакво друго оръжие, което имаш.

Аритът се подчини. Лампата продължаваше дразнещо да блести в очите му, но това не го притесняваше.

— А скъпоценностите?

Аритът махна наметката си, развърза кожената си кесия и я остави до себе си.

— На нас! — изръмжа гласът.

— Все още не сме се договорили.

— Ще го направим. Хвърли ги насам!

Аритът отново се подчини.

— Добре — прошепна гласът. — А сега лампата, загаси я.

Аритът се наведе, взе металната капачка, оставена до лампата, и угаси пламъка й с нея.

— Добре. Ако не се беше подчинил, щеше да умреш. Е, нубиецо, дошъл си при нас за помощ?

Аритът се взря в тъмнината. Успя да различи няколко фигури — всичките на убийци, при това най-опитните и ловки убийци в Тива.

— Ние сме — напевно започна гласът — Трошача на кости, Кръвопиеца, Ненаситния на плът, Кожодера и Гълтача на сърца. Някога бяхме ваши врагове, тогава, когато служехте на Великата къща и целувахте лъскавия дирник на царската кучка. Сега идвате при нас, защото тя е поставила повечето от вас под ключ, почти като в затвор. Какво искате?

— Знаете какво искаме — отговори аритът, опитвайки се да овладее страха си.

— Което е?

— Хаос и смърт.

— Срещу кого? Божествената? Или господаря Сененмут? — изхихика злорадо гласът. — Не мисля, че е това, все още не. Пък и вие се опитахте и се провалихте.

— Срещу двама от нейните висши сановници — отвърна аритът. — Валу, обвинителят, и съдията Амеротке.

— А, да, те бяха на Хълма на Черепа днес и набучваха на колове приятелчетата ти.

— Другарите ми! — отговори аритът. — Искаме отмъщение.

— Защо не го направите сами? Градът гъмжи от нубийци.

— Времената се менят, животът върви напред — бавно отговори аритът. — Нубийците са под наблюдение. Мнозина от нас, както сам казахте, засега са под ключ.

— И какво предлагате?

— Среброто и златото, което донесох.

Сянката в центъра се наведе напред и вдигна кесията от земята, после я претегли на ръка.

— Договорената сума?

— Договорената сума — отговори аритът.

— А по-нататък, какво?

— Скоро генерал Омендап ще тръгне в поход. Уверявам ви, господари мои — гласът на арита не трепна при използваното ласкателство, — щом това се случи, в Тива ще настане още по-голям хаос и безпорядък.

— Бунт? — попита една от сенките.

— Бунт! — потвърди аритът. — Могъщата върховна господарка ще бъде свалена, а дворците й — подложени на плячкосване. И плячката ще бъде за вас. Тъй като Божествената кучка постави под арест нубийския полк, полицията по улицата е малобройна, а войниците, с които разполага, са под напрежение. Сега е времето да се действа.

— Имаш предвид срещу Валу и Амеротке?

— Именно.

— Те имат ли охрана?

— Не достатъчно.

— Аз съм Гълтача — заяви гласът. — Заинтригуван съм, нубиецо, от това, което се случва. Смъртните случаи сред меджайските съгледвачи, това ваша работа ли е?

— Да.

— А изчезването на царските куриери? И то ли е ваша работа?

— Да.

— Кажи ми, нубиецо, как убивате меджайските съгледвачи?

— Щом направите така, че кръвта да започне да се лее — безгрижно отговори аритът, — ще ви кажем. Само веднъж генерал Омендап да тръгне на юг; колкото по-скоро, толкова по-добре.