Пол Дохърти - Шпионите на Собек

Вратарят ги отведе до главната къща, където завари Пармен, Неферен, Рахмел и Сихера, приседнали в сенчестата прохладна галерия. Похапваха траурен хляб и пиеха водата на горчилката — обичайната храна за опечалени хора. Те станаха на крака при идването на Амеротке. Пармен му предложи нещо, с което да се подкрепи, но съдията отказа и седна на възглавниците покрай малките кедрови масички. Той тактично представи охраната си. Пармен се засуети и даде указания на слугите да отведат офицера и поделението му към кухненския двор, където да им предложат по-солидна закуска, покана, която войниците веднага приеха. Докато продължаваха всички тези любезности, Амеротке се настани и изпитателно огледа домакините си. Всички до един бяха чистокръвни нубийци. Пармен беше дебел, суетлив и нервен, очите му бяха зачервени от плач, а лицето и късо подстриганата му коса бяха изобилно посипани с траурна пепел. Домакинът на имението беше властен и надменен мъж с пронизващо остър глас и сприхави маниери, дебелите му устни силно трепереха, сякаш очакваше да се разрази някакъв проблем. Неферен, дъщеря му, беше стройна и миловидна девойка, но Амеротке забеляза, че погледът й е тежък, а маниерите — леко префърцунени и надути. Рахмел беше вечният войник, стар и посивял, с набръчкано лице, видяло какво ли не, а по сухото му жилаво тяло се виждаха белези от много битки. Сихера седеше с наведена глава и спусната отпред сива коса, сякаш искаше да се скрие.

Амеротке се огледа из обширната галерия. От двете страни на фасадната врата бяха изрисувани Божествените маймуни, въплъщение на Утринния дух, сразяващ Омърсените и Демоните, вкарвайки ги в езеро от огън, разпален, за да ги погълне. Всички саксии и вази с цветя, които бяха стояли пред тези изображения, бяха махнати, но петната, оставени от тях по пода, все още се виждаха. На трегера на вратата имаше окачен папирус с молитва към боговете, което се считаше за особено ефикасно средство за предпазване на хора в траур от зли духове.

— Господарю Амеротке — привлече Пармен вниманието на съдията, — с какво можем да ви помогнем? — той се наведе напред, измъкна едно топче самородна сода от купата на масата и го пъхна в устата си. — Направо съм пресъхнал — извини се той и лицето му се изкриви в нещо като усмивка. — Цялото това вълнение, тревогите, а и постенето.

Амеротке седеше като хипнотизиран от купата с топчета. Помисли си за собствения си дом, за содените топчета, натрупани на висока купчина в съд с формата на нар. Беше видял подобни купи и в приемната зала в храма на Нубия. Офицерът на охраната му винаги носеше пълна кесия със содени топчета за хората си. Ами ако те бяха отровени или поне някои от тях? Никой не ги беше преглеждал или проверявал. Топчето просто се пъхаше в устата и се смучеше, така че, ако беше отровено, щеше да е късно.

— Господарю Амеротке?

Съдията примигна. Сихера се бе навела напред. Тя бе по-светлокожа от другите, с големи изразителни очи и лице, което, независимо от посивялата коса и бръчиците, все още бе запазило естествената си красота.

— Господарю — повтори тя с мек, галещ глас, — добре ли сте?

— Да — отговори й той.

— Скоро слънцето ще залезе — каза тя, затвори очи и започна да рецитира стихове.

Тя отвори очи.

— Мислите за убийството, нали, господарю Амеротке?

— Да, мисля — съдията се почувства малко неудобно от хладния й, сериозен и настойчив поглед. — Мислех си за меджайските съгледвачи, прикрепени към армията на генерал Омендап. Чували сте за убийствата там, нали?

Всички кимнаха в потвърждение на въпроса му.

— Така както сме чували и за смъртта на арита затворник — изтъкна Пармен. — Бяхме в храма, когато това се случи. Направо пълна мистерия, обвита в мрак и кръв.

Амеротке изведнъж си спомни поемата, която рецитираше Сихера, и като затвори очи, издекламира следващата строфа:

Отвори очи и се усмихна на домакините си.

— Скоро ще падне нощта. Всичко ще потъне в мрак, но накрая зората отново ще дойде. Ако има някакъв проблем, той със сигурност трябва да има и решение. Ако има мистерия или загадка, тя трябва да има отговор. Смъртта на вашия господар Имотеп дойде като гръм от ясно небе, нали?