Пол Дохърти - Шпионите на Собек

— Беше убеден, че нубийският полк е бил превзет отвътре, че войниците са завербувани, че сърцата им са се превърнали в камък и са се отвърнали от фараона — Сихера пристъпи.

— А Сгеру?

— О, значи знаете за Сгеру, господарю Амеротке? — язвително се засмя тя.

Амеротке предпочиташе лицето й да не е толкова скрито в сянката. Забеляза, че другите трима запазиха мълчание.

— Имотеп беше сигурен, че Сгеру се таи в Тива от години като някаква чума, която расте и се развива като смъртоносен гноен цирей.

— Но къде?

— Навсякъде, господарю.

— В храма на Нубия?

— Аз лично се съмнявам в това — отговори Сихера, а гласът й прозвуча вяло и уморено. — Но може би — добави тя по-бързо — в къща като тази.

— Глупости! — изръмжа Пармен.

Амеротке се взря изпитателно в Сихера. Жената беше цинична, но явно с остър ум и се държеше някак настрани от другите, сякаш бе просто наблюдател.

— И защо точно сега? — попита Амеротке. — Този, Сгеру?

— Всичко достига до зрялост в един момент — отвърна Сиреха. — Нов Сгеру. Може би онези ужасни демони в Бекна са възстановили силата си и са се понесли като буря да разпрострат своята жлъч из селцата на Нубия сред хорицата, чиито роднини и съплеменници са в полка. Като някакъв мор, щом са минали през племената из провинциите на Нубия, са се разпрострели и на север чак до Тива.

— Така ли смяташе Имотеп?

— Питайте тях — неохотно каза Сихера, показвайки, че не й се иска да продължава.

— Не, ти му кажи — с подигравателен глас се намеси Неферен.

— Познавах Имотеп още като младеж — каза Сихера. — Никога не е бил годен за чиновник или за политик. Не обичаше бюрокрацията. Имотеп беше войник, разузнавач, и то изключително опитен и изкусен. Винаги е бил убеден, че макар аритските убийци да действат потайно, накрая ще излязат от скривалищата си на светло и ще се разгърнат в пълната си сила. Както хиените напускат тъмнината на скалите, така и те ще го направят, и тогава ще могат да бъдат разгромени. Но Имотеп всъщност се интересуваше повече от предстоящата битка, както и от пътищата на Собек към Нубия — той прекара последните си дни, проучвайки стари карти. Ходеше в храма на Нубия и ровеше из архивите там.

Амеротке й благодари, после влезе във втората част на Къщата на тишината. Тръстиковите кошове и панерите, пълни с документи, показваха, че тук е била библиотеката на Имотеп. Покрай двете стени бяха наредени сандъци и големи открити шкафове с прегради, пълни с папирусови свитъци. Имаше и писалище, отрупано с гърненца с червен и черен туш, специални съдове с пясък за попиване и писалки от заострена тръстика. В дъното на помещението имаше невисок подиум с възглавници за сядане и малки масички за хранене. Покрай стените бяха наредени сандъци от скъпо дърво, изписани с интересни рисунки и инкрустирани със скъпоценни камъни и карнеоли. Капаците на някои от тях бяха вдигнати. Амеротке ги обходи и надникна в тях.

— Ограбени ли са били?

— Да, да — пристъпи Пармен. — Статуетката на богинята хиена…

Амеротке разгледа внимателно и малките дървени кутии и ковчежета, които се търкаляха празни на пода.

— Тези бяха пълни със слитъци сребро и злато — прошепна Пармен, навеждайки се над пода заедно с Амеротке.

— Но как? — попита съдията, като се изправи. — Как е бил убит господарят ви и как е било откраднато съкровището му? — той посочи около себе си. — Стените са идеално уплътнени — никъде няма отвор. Прозорците са твърде малки и са много нависоко. Няма друг вход, освен вратата, при това тя е била залостена отвътре и отвън, докато вие, Рахмел — посочи той към нубиеца, — сте били отвън на стража — Амеротке замълча за малко. — Ето какво искам да ми кажете. Първо, ако аритите набележат някого за жертва, преди убийството винаги му изпращат скарабей като предупреждение и заплаха за това, което смятат да направят. Получавал ли е Имотеп такова нещо?

Въпросът му бе посрещнат с мълчание и отрицателно поклащане на глави.

— Не знаем нищо — призна си Пармен, — съвсем нищо, господарю. Ако Имотеп е получил такъв скарабей, може просто да не му е обърнал особено внимание, възможно е даже да го е изхвърлил.

— А какво точно се случи в следобеда, в който бе убит господарят ви?

— Нищо особено — започна Пармен. — Господарят се оттегли в Къщата на тишината късно през деня. Ние се пръснахме, всеки по своите задачи. Сихера имаше някакви стомашни оплаквания и си беше в стаята. Очаквахме Имотеп да излезе от къщата преди здрач. Обичаше да се качва на покрива и да напява своя собствена молитва към залязващото слънце. Тази вечер не го направи. Накрая разбих вратата. Влязох вътре — посочи Пармен към дъното на стаята, — лампите мъждукаха едва-едва и вече догаряха, но няколко факли все още светеха хубаво. Имотеп бе ей там с гръб, опрян на стената. Най-напред помислих, че е заспал. Приближих и го побутнах. Тялото му се килна леко настрани и едва тогава забелязах червената кърпа, пристегната здраво около гърлото му.